Center for Liberal Strategies

16 октомври, 2009

От Нобеловите лауреати до местни колективни проблеми или къде (ще) отиде културното ни наследство?

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 02:10

По общо мнение и историческа случайност, политическата наука не произвежда продукти, достойни за Нобелова награда. Елинор Остром – политолог от университета в Индиана - успя да пробие дисциплинарните предразсъдъци и да спечели (вярно, заедно с икономист) Нобеловата награда за икономика за 2009 г. Основният принос на Остром е в изучаването на самоорганизацията на общности, които решават проблемите си, свързани с използването на общи ресурси, без да разчитат на традиционните две решения: свободната пазарна размяна и държавната регулация. Остром загърбва опростенческите идеологии - повече пазар на всяка цена (ПФ – виж другите ми постинги) или повече държава навсякъде (отчаян левичарски етатизъм - ОЛЕ) и си поставя емпиричната задача да открие работещи решения на колективни проблеми в специфични условия. В някакъв смисъл Остром загърбва идеологизирането и се отдава на антропологически анализ на екзотични общности, които преживяват добре без да страдат от силни пазарно-държавни уклони. Един от проблемите с този подход е доколко заключенията касаят по-големи, по-сложни и идеологически по-подковани общности, зарибени със стандартни икономически учения от неолиберален или авторитарно-етатистки тип.

Подходът на Остром е несъмнено свеж, важен и полезен, и за илюстрация нека го приложим към един наш отколешен проблем с ползването на общ ресурс – културно-историческото наследство, специално в частта му за археологическите находки. Един странстващ антрополог, престоял достатъчно време в България, би навярно заключил, че обществото ни се опитва да се справи по три различни начина с придобилата печална слава тема за иманярството и прикачените към него частни колекции на нотабили и ноториарси.

1) На първо място е старомодният етатистки подход, който е бил в сила у нас от Освобождението до важната 1998 г. Същината на този подход е била обявяването на културно-историческото наследство (паметниците на културата) за публична държавна собственост, което прави невъзможно прехвърлянето й в частни ръце (приватизация).

През 1998 г. са приети изменения в Закона за държавната собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21 май 1996 г., последно изменение ДВ, бр. 41 от 02 юни 2009 г.), по силата на които се променя правния статус на паметниците на културата от национално и световно значение – от публично държавна собственост те бяха трансформирани в частна държавна собственост. С цитираните промени отпада нормативната забрана да бъдат придобивани по давност движими археологически паметници на културата.

С други думи, до 1998 г. държавата измества пазара по отношение на паметниците на културата, със силния аргумент, че те трябва да принадлежат на всички – в някакъв смисъл те са общ ресурс и всеки би трябвало да може да се ползва от него, както между другото и Конституцията от 1991 г. изисква:

Чл. 54.

(1) Всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност, което се признава и гарантира от закона.

Чл. 23.

Държавата …се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство

2) През 1998 г., както беше потвърдено и от Българският конституционен съд в едно скорошно и доста спорно решение (РЕШЕНИЕ № 7 София, 29 септември 2009 г., съдия докладчик Пламен Киров), се отварят вратите за възможна приватизация на паметниците на културата основно по два начина: чрез изтичането на придобивна давност след 1998 г. или чрез наследяване – пословичния случай с римска надгробна плоча или тракийски златен ритон наследен от баба и дядо. Този подход би легализирал частната собственост върху паметници на културата и би отворил възможност за включването на тази собственост в легален пазарен оборот. Разбира се, не всеки паметник на културата би могъл да се приватизира по този начин: тези, за които може да се докаже, че са изкопани от иманяри, могат да бъдат отнети в полза на държавата, както и добитите от престъпление в общия случай. Тежестта на доказване се обръща, обаче: докато държавата не намери достатъчни доказателства за извършено (иманярско) престъпление, собствеността върху паметника на културата се счита придобита от баба или по давност, т.е. легитимно.

Защитниците на този про-пазарен модел, разчитащ на частна собственост и възможност за свободен обмен, привеждат много аргументи в негова полза:

- Така или иначе паметниците на културата се крадат от държавата;

- Много от тях се изнасят в чужбина;

- Легалната приватизация ще освети процеса и ще доведе до оставането на паметниците в страната;

- Частните колекционери ще ги направят достъпни за хората, а дори и да не ги направят, те са много важна категория хора.

3. Ако антропологът би имал чувствителността на Остром, той би открил и един среден път на регулация на проблема, който не е нито чисто пазарен, нито чисто държавно-административен. Що се отнася до колекционерането на старинни монети се оказва, че държавата у нас е отстъпила своите правомощия на нумизматически асоциации. Опростено казано, ако станеш член на такава организация и следваш нейните вътрешни правила, би могъл легално да придобиеш собственост върху пендари, меджидиета и пр. – дори и те да са паметници на културата. Нека приемем, заради чистотата на аргумента, че тези организации могат да изработват свободно своите правила и да кръстим този модел „модел на самоорганизация”. (Признавам, че не познавам точната уредба у нас по този въпрос, но едва ли и един антрополог би я разбрал в по-чутовни детайли). В полза на това решение, така или иначе, не съм чул аргументи, но все пак то – или нещо подобно - съществуват.

На читателя, следващ Остром, оставам да избере най-доброто, най-работещото решение в наш контекст. Важното е да не се подвеждате от своята идеология при избора. ОЛЕ-тата не трябва веднага да избират вариант (1), както и ПФ-тата не трябва да избират автоматично (2). Нумизматите, знам, ще изберат (3) – от това спасение няма.

Аз съм агностик в генералния дебат между ПФ и ОЛЕ – подозирам, че и двете страни грешат, опитвам се да го докажа, но споровете все още продължават. Но що се отнася до културното ни наследство си мисля, че у нас все пак най-добър е вариант 1. Има нещо дълбоко порочно и гнусно в тайната приватизация на общи ресурси, проведена по полу-криминален начин от силните на деня. Има нещо дълбоко нередно и в позицията на КС, който с чисто правно-технически аргументи се опита да оправдае тихата приватизация след 1998 г. на културно историческо наследство. По принцип е вярно, че парламентът тогава е станал жертва на лобистки интереси и е отворил вратата за приватизация. Вярно е, че правовата държава не допуска ретроактивно законодателство, което да отнема права. Но има и други висши конституционни принципи, които могат да тежат повече от забраната на ex post facto закони в областта на частното право (при наказателното изключения са възможни само за тежки престъпления срещу човечеството, геноцид и т.н.). Например, реституцията беше едно точно ex post facto законодателство (водещо до отнемане на права на собственост) в полза на по-висши принципи на справедливостта и човешките права. В този смисъл, аз съм в този казус на страната на съдиите с особено мнение – Янков и Пунев – които твърдят че:

Конституционализмът трябва да държи сметка не само на буквата на закона, но и на съпътстващите го елементи като обичай, здрав разум и морал. (Янков)

 Приложението на давността може да бъде изключено по законодателен ред  като се  засегнат и евентуално придобити права, ако това се налага от  необходимостта да се  преодолеят последиците от минали несправедливости,  допуснати от държавата по  отношение на носители на правото на  собственост. (Пунев)

 



Няма коментари »

Все още няма коментари.

RSS хранилка за коментарите по тази публикация. Адрес за TrackBack

Вашият коментар

Задвижвано от WordPress