Center for Liberal Strategies

6 март, 2009

ПФ III: Oтговор на Георги Ангелов

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 10:16

 

ПФ III: Oтговор на Георги Ангелов

 

По повод постинга ми За пазарния фундаментализъм с носталгия: преглед на останките Георги Ангелов публикува критичен коментар, който ми дава възможност да изясня и разгърна някои от аргументите си.[i]

 

1. Георги твърди, че дефиницията на пазарен фундаментализъм, която използвам е дефектна, защото: при такава дефиниция не може да [се] открие нито една страна, в която има пазарен фундаментализъм, просто защото в нито една страна [тя] не е изпълнена. След като няма нито една страна с пазарен фундаментализъм ала Даниел Смилов, значи няма как да докаже  че някакво събитие показва провал на пазарния фундаментализъм.

 

Аз също смятам, че в чист вид ПФ на практика не съществува. Моята критика е срещу ПФ като идеология, като нормативен идеал. Като идеология ПФ може да има последици и без да е напълно реализирана, така както комунистическата идеология имаше последици без да е напълно осъществена.

 

Моят прочит е, че ПФ като идеология допринесе за сегашната финансова криза. Например, в случая на Грийнспан, моят аргумент е, че ПФ разбиранията му доведоха до предоверяване на саморегулацията на свободните финансови пазари. Фед всъщност не успя да изпълни ролята си на watch dog, защото разчиташе твърде много на това, че (финансовите) пазари „знаят най-добре”. Затова Грийнспан е в известна степен трагична фигура, паднала в жертва на собствените си разбирания.

 

2. Георги излага следния аргумент:

Даниел споменава за Хайек, Милтън Фридман и Айн Ранд. Обаче всеки, запознат с тяхното творчество е наясно, че те не са от най-големите любители на финансова система, на върха на която стои монополна дискреционна централна банка, под контрола на държавата. Как провалът на държавен монопол ще говори нещо лошо за тези, които искат да го премахнат?

 

ПФ като идеология може да има влияние и в една система с централна банка: например влиянието на Хайек и Фридмън през седемдесетте и осемдесетте години. В сегашната ситуация може да има следствия от ПФ за това какво централната банка трябва да прави или да не прави. Пак повтарям моят аргумент: ПФ изигра вредна роля, като приспа тези, които трябваше да бдят за надуването на балони.

3. Георги се възмущава от моята теза, че: Нито пък те [ФЕД и правителството] са подвеждали автономни пазарни институции (банки и пр.) да раздават кредити, като са им казвали нещо от рода на „раздавайте, а пък ако стане нещо ние сме зад вас!” Така ли? А дали някой е чувал за имплицитните държавни гаранции за Фани Мей и Фреди Мак (критикувани силно от икономистите и защитавани от етатистките приятели на Даниел)? А да не би политиката too big to fail да е нещо друго, а не обещание, че “сме зад вас”?

В интерес на истината и аз бях чувал за „имплицитните държавни гаранции” за Фани Мей и Фреди Мак. Когато прочетох за какво става дума, нещата се оказаха по-сложни.[ii] По закон (до есента на 2008 г. поне) федералното правителство не е поемало ангажимент да гарантира финансовите операции на двете компании – те са независими корпорации, създадени с държавен капитал от Конгреса и са така да се каже с „ограничена отговорност”, която не би трябвало да се прехвърли на данъкоплатеца. Вярно е, обаче, че „се е създало убеждение” (wide belief), че правителството ще гарантира операциите на компаниите, ако най-лошото се случи. В задачата се пита, кой кого е подвел в „създаването на това убеждение”? Версиите са две:

-          Държавата, за да изпълни своите социални задължения, подвела инвеститорите (пазарите) да раздават пари произволно;

-          Пазарите – в лицето на инвеститорите - със своето поведение (и претенцията за самокорегиране и достигане на оптимални резултати при конкуренция) подвеждат държавата (в лицето на Грийнспан и др.), че би могла да изпълни свои задачи, като същевременно запази финасова стабилност.

Георги приема първата теза за вярна, а аз съм склонен да приема втората, имайки предвид идеологията на Грийнспан и компания, които трябваше да дръпнат навреме аварийната спирачка и да не създават грешни „убеждения”, а не успяха. Те бяха „добре подготвени” да се подведат. Ето тук всъщност е вредата от ПФ като идеология в настоящата криза.    

4.  В горния пасаж Георги хвърля и една бомба ad hominem. Даниел и „неговите етатистки приятели” са изправени в един кюп срещу „икономистите”. Политиката на моя блог е да не използвам и да не отговарям на ad hominem aргументи (кой къде и какво е учил и разбрал, икономист ли е, политолог ли е, и т.н.). Тук ще направя едно изключение, защото „бомбата” е симптом за сериозен, не персонален проблем.

Дебело искам да подчертая, че ПФ е преди всичко политическа, а не икономическа доктрина. Тя не ни казва само коя е добрата и ефикасна икономика, а как да конструираме и водим социалния и политическия си живот. Тя дава определени политически отговори на следните въпроси:

-           какво е мястото на публичната политика (минимално);

-          може ли да се защити чрез публични политики обществения интерес (не, ако те не са политика на свиване на публичното по принцип);

-          има ли изобщо обществен интерес (може да има, но е неизразим, освен през агрегация на пазарни предпочитания);

-          как се решават всички социални проблеми (чрез свободна конкуренция на пазарни начала);

-          как се балансират различни политически ценности (икономическата свобода е абсолютно първостепенна и всичко останало е нейна производна).

Моята критика е срещу тази политическа идеология и не виждам защо трябва да съм икономист, за да я правя. Иначе, аз съм последният, който ще отрече на икономистите правото да възприемат заниманията си като наука.

Любимият на Георги Хайек безспорно принадлежи политически на ПФ, независимо от качествата му на икономист и детайлите на икономическите му доктрини. Ето защо, патетичната Жорова защита на австриеца не води наникъде: 

Между другото - ако се върнем на дефиницията за ПФ - Даниел в нея твърди, че ПФ вярва в “съвършената ефикасност на пазара“. Може ли, обаче, той да посочи дори един текст на Хайек, например, в който да се твърди подобно нещо? Не може - защото такъв няма.

Все пак Хайек стига доста близо до тази идея:

„Аргументът на либералите е в полза на най-доброто използване на силите на конкуренцията като способ на координиране на човешките усилия…там, където е бъде създадена ефективна конкуренция, тя ще направлява индивидуалните усилия по най-добрия начин…Самата сложност на съвременните условия превръща конкуренцията в единствен метод, чрез който може да се постигне в пълна степен координиране на отделните елементи…” Пътят към робството , София 2004, 47,63 (краткия вариант).

Аз съм използвал „съвършен” в човешкия му смисъл – „най-добрия възможен”. В дефиницията на ПФ не се интересувам от икономически теории за „съвършена конкуренция” и пр. (които ми се вменяват). Това, на което настоявам е, че ПФ предлага пазара като най-добро решение на всеки социален проблем, свързан с ресурси и тяхното разпределение. Хайек едва ли ще възрази на това.  

 

6. Георги хвърля още една ad hominem бомба, която е още по-симптоматична:

Насим Талеб би закрил банките, но не би закрил капитализма - за разлика от Даниел Смилов, които изглежда би направил обратното.

Даниел, бидейки разпознат като различен от „либералните икономисти”, веднага е запратен в лагера на „етатистите” и на борците срещу „капитализма” – с една дума, направо на борда на „Аврора” (или поне в компанията на Жан Виденов). Ето тази маневра е всъщност най-сериозният проблем на ПФ идеологията – това е маневра на подмяна на либерализма с един сектантски и интелектуално доста съмнителен възглед.

Подмяната е класическа. Хайек в Пътят към робството излага простия и погрешен политически аргумент, че планирането в икономиките на следвоенните демокрации – САЩ, Англия, Германия и пр. – неизбежно ще доведе до фашизъм и тоталитаризъм. Да припомним, нищо такова не се случва, а, напротив,между 1950 и 1970 г. в САЩ става революцията на гражданските права и от расистка провинция тя се превръща в либерален интелектуален метрополис. В задръстена и травмирана Европа се случват събитията от 1968 г., които връщат надеждата, че не всичко в политиката е цинизъм и мръсотия. Без тази надежда либералната демокрация едва ли би оцеляла в Студената война.

Толкова за политолога Хайек. Опасността от ПФ е, че той претендира да представя единствената приемлива форма на либерализъм и да плаши, че който не я подкрепя е „етатист” и „тоталитарист” и пр. За да се разсее тази заблуда, която ми се струва много популярна у нас, по-долу ще изброя няколко вида законороден либерализъм, които са различни от ПФ, но не се стремят да взривят капитализма. В следващи постинги ще ги представя по-детайлно:

-          Паретов либерализъм: икономическата свобода е неограничена дотолкова доколкото всеки може да печели, но не за сметката на друг;

-          Ролсов (Rawls) либерализъм: Всички имат равни свободи. Всякакви неравенства са допустими, стига те да възникват така, че да са и от някаква полза и за най-бедните;

-          Перфекционистки либерализъм (Joseph Raz): Свободата е възможна само там, където има избор между ценни опции. Задължение на либералната държава е да поддържа среда, където такива опции съществуват (а не да позволява хората да изпаднат до ситуация, в която да избират между емиграция и тотална мизерия, например).

-          Дуоркинов (Dworkin) либерализъм: всичко да се решава чрез пазарен принцип, но след като има изравняване на първоначалните ресурси, застраховки за липса на талант и т.н.

Политически, всеки един от гореспоменатите варианти на либерализма, според мен, е по-добър от ПФ и по-приложим за България. Това обаче тепърва ще доказвам.

6. И накрая - атомната бомба на „либералния икономист”: 

Даниел не успява да разбере защо пазарът е по-добър от не-пазарът. За да му помогна, ще му дам следния пример:

Преди век САЩ и Аржентина са на едно и също ниво като развитие. Днес и двете страни са ударени от криза, но САЩ е драматично по-богата страна от Аржентина. Казано накратко, в страните, в които антипазарният манталитет ала Даниел Смилов преобладава, това води до дългосрочно западане и бедност. В страните, в които пропазарният манталитет преобладава, това води до дългосрочно забогатяване и просперитет.

 Признавам, нямам „пропазарен манталитет”. Имам либерални възгледи, в смисъл, че за мен свободата е основна политическа ценност. Пазарът е ценен инструмент, без който прогресът е невъзможен, но и който не решава всички социални проблеми по най-добрия начин: нуждата от добри публични политики и институции е огромна. Ако един ден пропазарният комунистически Китай задмине САЩ и започне да богатее като полуавторитарния Сингапур, аз няма да се дивя в интелектуален ступор и да се чудя „либерален” ли да оставам или само „икономист”. Моят избор съм го направил от сега.

 

P.S. За Унгария – Никога не съм я давал за пример, нито политически, нито икономически. Това, което казвам е сравнение: Дори Унгария, с нейния голям дефицит и високи данъци, пак трябва да се брои по-скоро като много успешна държава (особено в сравнение с нас).

Вярно е, че икономически Унгария сега е „фалирала”. Дори и фалирала държава, обаче, пак може да е по-успешна от нас. Унгария, например, няма нашите тежки проблеми на липса на инфраструктура, ужасна столица, презастроени региони и други, които са още в пещерната ера, лошо образование и здравеопазване и т.н. Може да се каже, че Унгария постигна тези цели лошо и задлъжня излишно. Но това не ни прави като цяло, „по-успешни” от Унгария, за мое съжаление.


[ii] За начало виж Wiki:

No actual guarantees

Fannie Mae receives no direct government funding or backing; Fannie Mae securities carry no government guarantee of being repaid. This is explicitly stated in the law that authorizes GSEs, on the securities themselves, and in many public communications issued by Fannie Mae.

Neither the certificates nor payments of principal and interest on the certificates are guaranteed by the United States government. The certificates do not constitute a debt or obligation of the United States or any of its agencies or instrumentalities other than Fannie Mae.

The perception of government guarantees has allowed Fannie Mae and Freddie Mac to save billions in borrowing costs. Estimates by the Congressional Budget Office and the Treasury Department put the figure at about $2 billion per year.[22]

[edit] Assumed guarantees

There is a wide belief that FNMA securities are backed by some sort of implied federal guarantee, and a majority of investors believe that the government would prevent a disastrous default. Vernon L. Smith, 2002 Nobel Laureate in economics, has called FHLMC and FNMA “implicitly taxpayer-backed agencies.”[23] The Economist has referred to “[t]he implicit government guarantee”[24] of FHLMC and FNMA. In testimony before the House and Senate Banking Committee in 2004, Alan Greenspan expressed the belief that Fannie Mae’s (weak) financial position was the result of markets believing that the U.S. Government would never allow Fannie Mae (or Freddie Mac) to fail.[25]

 



4 Коментара »

  1. Поздравления към д-р Даниел Смилов и Георги Ангелов за стимулиращия интелектуален дебат.

    Не бих определил Хайек като пазарен фундаменталист - неговият респект към институциите и традициите на свободата (конституцията на свободата) е вдъхновяващ. За съжаление обаче Хайек, както често се случва с големите интелектуалци с богато и интердисциплинарно творчество, често се чете едностранно. Разбираем е респектът, който либералните икономисти споделят относно икономическите възгледи на Хайек, но за съжаление недооценяват неговата политическа философия, изразена в “Constitution of Liberty” и “Law, Legislation, Liberty. Vol. 3. The Political Order of the Free People”. Подобно на консерваторите, които усърдно цитират Хайек и го считат за представител на консервативната мисъл, забравяйки епилога от “Constitution of Liberty” : “Why I am not a Conservative”.

    Още нещо - Хайек не изключва държавната намеса със защитни функции в социалната сфера, но не с цел социално равенство, а предпазване и защита на определени уязвими социални групи. Нещо повече - той дори подкрепя идеята за осигуряването на минимален доход на всеки гражданин като гражданско право, а не като социално плащане…

    Възможен е и още един вид либерализъм - бленд между критическия рационализъм и идеите за отвореното общество (Попър), респектът към конституцията на свободата и индивидуалната свобода (Хайек) и признаването на повече жизнени шансове за повече хора ( Дарендорф). Така е поне в моя случай.

    Поздрави,
    Атанас Славов
    СУ “Св. Климент Охридски”

    Коментар от Atanas Slavov — 18 март, 2009 @ 01:50

  2. “В повечето области държавата трябва просто да минимизира своето присъствие, като остави “невидимата ръка” на пазарните сили да организира нещата.” - привежда постулати от ПФ -р Даниел Смилов
    Под влиянието на Лудвиг Ерхард ние модифицирахме неговите разсъждения за свободните пазарни отношения в “ПАРАДОКС НА СВОБОДАТА”:
    “Развивайки свободния пазар обаче, ние внимателно ще наблюдаваме и твърдо ще противодействаме на явлението, наречено „парадокс на свободата”, при което в резултат на умишлено предизвикана абдикация на държавата от регулиране на икономическите процеси, пазарът, оставен изцяло на самотек, ражда неомонополистически образувания с криминален и спекулативен характер, които, след овладяването му, постепенно ликвидират самия пазар, налагайки порядки, подобни на тези в комунистическата централно планирана икономика, но вече не под партийния диктат, а под диктата на икономическите групировки, овладели посредством политическия слугинаж Държавата.”
    Икономистите трябва да разберат веднъж за винаги: Всичко, в сферата на обществения живот, е творение на човешкия ум и следва да се моделира по аналогия на принципите, по които мозъкът обработва информация, управлява и оцелява!!!

    Коментар от Никола Ников — 8 април, 2009 @ 06:51

  3. “Настоящата криза е продукт на държавата, а не на пазара!” - д-р Даниел Смилов
    Вие д-р Смилов, действително ли твърдите това? А за Вашингтонския консенсус знаете? Ако знаете, що заобикаляте?

    Светът е свидетел на крахa на теоретичните постановки на Вашингтонския консенсус, приложени на практика в европейските страни и най-вече в нашата родина – Република България (1989г.). Кризата беше естествен изход от придържането към една наложена на целия свят античовешка икономическа политика на глобален олигархически деспотизъм и налагане на държавите и техните правителства диктата на финансовите пазари, с което банкерите отчуждиха народния суверенитет и започнаха да се разпореждат без да имат никакво делегирано властово право (освен това на спестяванията, с нашите камъни по нашите глави!!), с народния суверенитет.
    Нашият народ винаги е бил управляван от сервилни политици, робуващи на чуждоземни политически внушения.
    След като изпитахме в продължение на 45 години сладостите на Сталиновия план за „ДИКТАТУРА НА ПРОЛЕТАРИАТА”, с избухването на демокрацията, нашите доморасли „политици”, верни на слугинския си инстинкт, побързаха да засвидетелстват покорство и пълна възприемчивост към идеите на Вашингтонския консенсус за приватизацията на света, понеже видяха в това и огромна полза за своето властово и икономическо благополучие - трансформиране на партийните привилегии в имуществени (Андрей Райчев).
    Шестте принципа на Вашингтонския консенсус: (1) данъчна дисциплина с намаляване преките данъци за сметка на косвените и разширяване данъчната основа; (2) «конкурентноспособен» валутен курс; (3) либерализация на търговията; (4) либерализация на чуждестранните инвестиции; (5) приватизация; (6) дерегламентиране, намериха радушен прием сред родния „политически елит” и в скоро време те бяха приложени в нашата страна, като услужлива опитна територия за проверка на икономически авантюристични теории.
    В нашите конкретни условия, под доброволно възприетия и дори подтикван и желан диктат на МВФ и Световната банка, тези принципи се изродиха в престъпна икономическа практика с „благовидни” елементи: (1) привличане на инвестиции на всяка цена, дори когато това е за сметка на социалните програми и природата; (2) съкращаване до крайна степен услугите и порограмите за социално развитие; (3) превръщането на системата за здравеопазване в набор от платени услуги, а болниците - в търговски дружества; (4) отмяна на дотациите за производство на храни и други стоки от първа необходимост – с други думи, приватизация на социалния сектор; (5) поддържане стабилността на националната валута на всяка цена (валутен борд); (6) приемане на твърди бюджетни съкращения; ограничителна парична политика (висок лихвен процент); (7) нарастване на валутните резерви и бюджетния излишък дори с цената на замразяване на потреблението и намаляване на покупателната способност на пенсиите три пъти; (8) предоставяне на пълна свобода за движението на капитала, включително безпрепятствено изнасяне зад граница; (9) приватизация в областите, не подложени на конкуренция, т.е. в така наричаните «естествени монополи»; (10) данъчни реформи, насочени към «разширяване на данъчната основа» (т.е отмяна на всички данъчни облекчения) и «привеждане на данъчното законодателство в съответствие с нормите на цивилизованите страни» (намаляне на преките данъци за сметка на косвените).
    По този начин у нас, използвайки «може би» добронамерените препоръки на световните финансови институции, родните политици отхвърлиха тотално основните постулати на разумната икономическа активност – служба в интереса на общото благо и способност за автономно съществуване.
    В резултат у нас няма масова потребителна сила – първата носеща колона на социалната пазарна икономика, а общественият прогрес работи единствено за олигархическите кръгове, които плащад данък доход и данък печалба едва 10%. Същите кръгове, в чието ръце е цялата производствена мощ на страната, отделят за заплати на своите наемни работници едва 8-10% от себестойността на продукцията.
    България днес е пълноправен член на Обединена Европа, а «благоденствието за всички», което се очакваше, така и не беше постигнато. Но беше постигнато нещо съвсем друго: (1) вече ние нямаме български банки, няма държавна (общонародна) собственост, предприятията-монополисти са приватизирани; (2) 34% от населението на страната, повече от 2,5 милиона граждани, се намира под чертата на бедността; (3) 50% не могат да си позволят платено медицинско обслужване; (4) един милион от трудоспособното население на страната е в трудова емиграция; (5) бизнес активността в икономиката на държавата се характеризира с 130 млрд. лева междуфирмена задлъжнялост и 4 млрд. ЕВРО търговски дефицит; (6) държавният валутен резерв съставлява повече от 23 млрд. лева, «отмаря» в чужди банки срещу; (7) вместо бюджетен дефицит, излишъкът в държавния бюджет към края на всяка година надхвърля 2,5 млрд. лв, при това е въведен 10% плосък данък …, а вместо справедливо разпределение на благата, мастити икономисти (между тях Георги Ангелов, Мартин Димитров, Георги Ганев, Стефан Маврудиев, Георги Божинов и др.) призовават към нови данъчни облекчения за богатите. Накъде повече?? Те не познават ли историята на държавите и правото?? Не знаят ли, че всяка държава се издържа от излишъка на богатите?? Чували ли са някога през живота си за понятието “пролетарий” и знаят ли какво означава то?? Нека тези корифеи да ми дадат не своето определние за “пролетарий”, а неговото “историческо значение”, за да не ги нарека пубично малоумници. Преди да се занимавате с теоретични брътрвежи на икономически мотиви и подпури, изучете историята на държавата (стопанска и политическа) и правото!!!

    Коментар от Никола Ников — 8 април, 2009 @ 07:13

  4. Да, вероятно така че е

    Коментар от tool — 12 февруари, 2010 @ 01:08

RSS хранилка за коментарите по тази публикация. Адрес за TrackBack

Вашият коментар

Задвижвано от WordPress