Center for Liberal Strategies

22 март, 2010

За здравната реформа в САЩ, солидарността и цивилизацията

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 08:03

 

През уикенда се случиха две важни неща, нито едното от които не беше в България. Първото беше в САЩ: здравната реформа на Обама мина през Конгреса, което означава, че в най-значимата световна демокрация вече на практика няма да има хора без здравна застраховка. Второто дойде от Германия, където Меркел почти сигурно изпрати Гърция да търси помощ от МВФ. По някакъв начин и двете събития засягат солидарността в едно цивилизовано демократично общество.

 

В случая с Америка нещата са по-ясни. Човек не трябва да е Майкъл Мур, за да се възмути от гледката на изоставени пред държавни и общински болници, лутащи се тежко болни хора, които не могат да си платят лечението: по този начин никой не бива да се отнася дори към кучетата и котките. В едно цивилизовано общество здравето не бива да е въпрос на милостиня. Един необходим минимум грижа за здравето на всеки трябва да е и вече (слава богу) е белег на всички сериозни демокрации. Правото на такава грижа дава съдържание на принципа на равенство на гражданите. Макар че става дума за законово, а не конституционно право, аз мисля че американската здравна реформа прави нещата в тази област вече необратими и това е стъпка напред в цивилизоването на всички (и не само американското) общества.

 

Критиците биха повдигнали въпроса за цената, но тук мисля че те са в слаба позиция. Забраната на детския труд и нормирането на работния ден също имат икономическа цена, но днес едва ли някой ще спори сериозно срещу тези мерки. Обучението на децата също е скъп процес, но никой не възразява срещу задължителното образование. Същото е и с универсалното здравно осигуряване. Разбира се, въпросът какъв е най-икономически изгодният начин да се гарантира универсално покритие и застраховане е резонен (и тук промени и развитие сигурно ще има в САЩ). Но това важи за всички сериозни здравни системи по света и е въпрос на експертен дебат, който е извън предмета на този постинг.

 

Същността на демократичното общество се корени в равнопоставеността на всички граждани, която им дава възможност да реализират своя потенциал. Обществата, които съумяват да го правят, в крайна сметка са и икономически по-добре, защото използват по-пълноценно човешките си ресурси. Знае се, че индивидът, който не трепери за елементарни неща, като здравето и физическата си сигурност, има време и желание за творческа дейност. Този индивид,  доколкото е по-свободен, може да бъде и по-отговорен гражданин. За да се стигне до една такава позитивна динамика – повече свобода и повече отговорнос т-  в обществото трябва да има достатъчно солидарност, за да не се разпадне то на привилегировани и маргинали…

 

Европейският съюз – като политическа общност – като че ли тръгва по пътя на един такъв разпад, обаче. Немският канцлер Меркел стои начело на този процес, с иначе похвалните си призиви за финансово благоразумие, труд  и дисциплина. И наистина немците с право се плашат от създаването на един прецедент с финансова помощ за Гърция: току виж след тях и други се наредят на опашка пред немския данъкоплатец. Гърция е малка и евтина, но ако дойдат и Испания и Португалия, а след Ирландия току виж и Италия закопняла за финансова милостиня…  

 

Притесненията, които водят до настойчивостта на немската финансова строгост, са колкото разбираеми, толкова и късогледи: спестените днес пари може да излязат много скъпо на спестовника. Първо, колкото и да са финансово благоразумни, не всички в еврозоната могат да бъдат като Германия. Това е същото като богатите в САЩ да се сърдят на бедните, че не могат да са като тях и да си плащат сами за здраве. Да, но поне бедните биха могли да не крадат и лъжат, би казал някой. Но проблемът не е в корупцията в Гърция или лошото й управление: това е един голям мит, зад който прозират доста предрасъдъци. Нали Ирландия е добре управлявана и некорумпирана, а пък пак страда от фундаментално същите проблеми на сериозен икономически колапс, финансов дефицит и т.н. (Същото е и за другите държави в групата на изоставачите, а пък вижте и проблемите и на финансово благоразумни държави като България  и Естония). Просто разликите в икономиките, в тяхната конкурентно-способност и тяхната технологичност са много различни.Тези различия ще продължат десетилетия и бюджетната дисциплина с нищо няма да ги смекчи, а напротив, само ще ги подчертава.

Умерени бюджетни дефицити в периферните икономики пък, колкото и парадоксално да е, биха могли да стимулират конвергенцията, ако Германия подпомага тяхното финансиране като гарантира държавите срещу банкрут. За това ще е необходим някакъв трансфер на ресурси, но този трансфер в дългосрочен план би допринесъл за хомогенизиране на еврозоната. Утвърждаването на еврозоната не само като изкуствен валутен режим, но и като интегрирана политическа общност, в дългосрочен план е правилната стратегия, която ще е от полза както за Германия, така и за другите страни членки.

 

Така че правилната стратегия на Меркел изгежда е да съчетае солидарността с по-бедните и по-зле управляваните с исканията си за финансова дисциплина. Съчетаването на солидарност с благоразумие би увеличило страхотно политическия авторитет на Германия като лидер в еврозоната.Така тя би постигнала много повече  (дори и спрямо самата Гърция), отколкото с късогледо упорство върху финансова дисциплина  (което според мнозина така или иначе ще обрече еврозоната поне на продължителна рецесия, ако не на разпад).  Ако Меркел проиграе този исторически шанс с аргументи от конституционното право (като доктринерската забрана на дефицити в Основния закон) и със счетоводителски разсъждения  за ползите от балансираните публични финанси, самият ЕС може да се окаже проект със съмнително бъдеще, в който напреженията между маргинали и привилегировани могат само да растат.  

 

 

За икономическата логика на настоящия аргумент виж:

 

Germans must start buying to save Europe’s stragglers

By Martin Wolf

Published: February 10 2010 02:00 | Last updated: February 10 2010 02:00

The financial crisis of 2009 is morphing into the fiscal anxieties of 2010. This is particularly true inside the eurozone. Spreads between rates of interest on Greek bonds and German bunds touched 3.86 percentage points in late January (see chart). The risk has emerged of a self-fulfilling confidence crisis that would have dire consequences for other vulnerable members. Much attention has focused on what might happen if the crisis were not resolved, with talk of bail-outs, defaults or even exits from the euro. But what would need to be done to resolve the crisis, without such a calamity? It is the demand, stupid.

Conventional wisdom in the eurozone is that the crises are the result of poor policy-making in peripheral countries. In particular, fiscal policy has been too loose and economies too inflexible. The wages of such sins are austerity. Then, after a lengthy penance, the lost sheep returns to the fold of stability.

Greece fills the role of such a sinner to perfection, as I noted three week ago : its government admits that the country has fabricated its figures. Yet Ireland and Spain have also experienced dramatic fiscal deteriorations, with the general government financial deficit forecast by the Organisation for Economic Co-operation and Development to deteriorate by more than 12 per cent and 10 per cent of gross domestic product, respectively, between 2007 and 2010. These countries were not long-term fiscal sinners.

The conventional wisdom also declares that once fiscal adjustments have been made and flexibility introduced, the affected economies can return to growth, as Germany did after painful adjustments in the early noughties. Furthermore, adds the conventional wisdom, the existence of huge current account imbalances within the zone has no bearing on either the problem or the solution. There is no more reason to worry about eurozone internal “imbalances” than one would about imbalances between US states.

This conventional wisdom is, alas, nonsense. Until policymakers recognise this, they are dooming the eurozone to huge tensions. There is no way to put this delicately. So long as the European Central Bank tolerates weak demand in the eurozone as a whole and core countries, above all Germany, continue to run vast trade surpluses, it will be nigh on impossible for weaker members to escape from their insolvency traps. Theirs is not a problem that can be resolved by fiscal austerity alone. They need a huge improvement in external demand for their output.

The common feature of countries in difficulty is that they enjoyed credit-fuelled booms. As I argued in another column their private sectors went into overdrive, spending far more than their incomes, driving up tax revenue, shrinking public spending and creating huge, but easily financed, trade deficits. This also benefited the exports and economic activity of trading partners.

Then came the crash. The domestic supply of creditworthy private borrowers in bubble-fuelled economies collapsed. So did private spending and, as a direct result, fiscal positions. Fiscal borrowing replaced private borrowing as the counterpart of large, albeit shrinking, external deficits.

What would happen if governments also slashed their spending? In an economy without monetary or exchange-rate offsets to austerity, any reduction in spending is likely to lead to at least an equivalent short-run reduction in output (a “multiplier” of one). An attempt to cut a fiscal deficit by 10 per cent of GDP, via cuts in spending, would require an actual reduction of 15 per cent of GDP, once one allows for falling fiscal revenue. GDP would also shrink 15 per cent. As Desmond Lachman of the American Enterprise Institute pointed out in FT.com’s Economists’ Forum, the decline could be even larger.

This looks dire - and it is. So what is one to make of comparisons with Germany’s “competitive disinflation” of the early noughties? The answer is that they are irrelevant. First, Germany’s fiscal deficit peaked at only 4 per cent of GDP in 2003. Second, Germany was able to offset extreme domestic demand weakness with robust external demand, from both inside and outside the eurozone. Indeed, as much as 70 per cent of the increase in Germany’s GDP between 1999 and 2007 was accounted for by the increase in its net exports.

Germany needs to return the favour. More precisely, the only way for eurozone countries to slash huge fiscal deficits, without their economies collapsing, is to engineer another private-sector credit bubble or a huge expansion in net exports. The former is undesirable. The latter requires improved competitiveness and buoyant external demand. At present, none of this is available. It is difficult to regain competitiveness when the euro is strong, partly because Germany is so competitive, and eurozone inflation also so low.

Markets are right to question the will of governments and societies to take the deflationary strain. It is because I am sure the UK would never do so that I am certain the euro is not a sane option for that country. This is, of course, also why current account imbalances matter in the eurozone. It is not just that a current account deficit represents a drain on already weak demand. It is also that these are countries, not parts of one. Their electorates will care if their government is insolvent or their countries suffer decades of slump. Moreover, the US federal government will function whatever happens to California. Europe has no such federal government.

So what is to be done? If the aim is to avoid disaster, the answer is temporary fiscal support for the struggling countries, robust aggregate demand in the eurozone as a whole and a substantial rebalancing of that demand, led by Germany. The fiscal support would be designed to prevent a short-term confidence collapse from triggering a default. In return, weak countries would need to commit themselves to falling nominal wages and a programme of fiscal retrenchment. I can see no justification for bringing in the International Monetary Fund, other than for technical assistance. To do so would demonstrate that this is not a true union at all.

Alternatively, the vulnerable countries could be left to dangle in the wind. But a currency union whose core country not only exports deflation, but also stands aside as members collapse is in deep trouble. Germany alone can decide whether it wants this union to prosper, or not.



1 Коментар »

  1. Статия, издържана напълно в стила на лявата “логика”, със сърцераздирателен речник и множество морални квалификации, прикриващ липсата на реални аргументи, подплатени с факти.

    Коментар от Longanlon — 23 март, 2010 @ 07:51

RSS хранилка за коментарите по тази публикация. Адрес за TrackBack

Вашият коментар

Задвижвано от WordPress