Center for Liberal Strategies

28 октомври, 2009

По повод лекциите на Сорос в CEU/LSE

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 10:11

Тази седмица Джордж Сорос изнася поредица от лекции в Унгарската академия на науките (организирани от CEU, Budapest и LSE, London), в които той излага в кратка форма идеите си за състоянието на икономическата теория, икономическата криза, както и своите собствени  философски възгледи за действието на икономиката и финансовите пазари по-специално. Тези лекции могат да бъдат гледани или прочетени както на сайта на CEU, Budapest (www.ceu.hu), така и на сайта на Financial Times (http://www.ft.com/cms/668e074a-bf24-11de-a696-00144feab49a.html).

Сорос има нескромната претенция, че е откривател на философска концепция, която има широки последици както за икономическата теория, така и за практиката на финансовите пазари. Тази концепция се базира на два основни принципа:

- погрешимост (fallibility): автономните разумни същества, участващи в пазарни транзакции, не разполагат със съвършена информация, което прави решенията им погрешими. Не бива да се предполага, че по принцип тези решения са по-скоро правилни;

- рефлексивност (reflexivity): когато вземате решения в социален контекст, трябва да отчитате и решенията на другите участници. Техните погрешни виждания и решения могат обаче да доведат до определени действия, които да се окажат необосновани и неподходящи. 

(I can state the core idea in two relatively simple propositions. One is that in situations that have thinking participants, the participants’ view of the world is always partial and distorted. That is the principle of fallibility. The other is that these distorted views can influence the situation to which they relate because false views lead to inappropriate actions. That is the principle of reflexivity.)

Тези сравнително прости принципи водят Сорос до заключението, че една от основните предпоставки на икономическата теория – че пазарите се стремят към равновесие и рядко се отклоняват от него (или пазарите са максимално ефективни) – всъщност е сгрешена. Пазарите отчитат и агрегират погрешими (и често изкривени) индивидуални представи, които могат да имат много слаба връзка с реалността. Нещо повече – тези погрешими представи са способни да променят тази действителност: да я приближават към себе си, като по този начин допълнително я изкривяват. Така например, надути цени по време на създаването на балон са в състояние да променят фундаментите на икономиката. В теоретичен план Сорос твърди, че:

- пазарните цени по принцип (винаги?) изкривяват фундаментите на икономиката;

- те не „отразяват” тези фундаменти, а ги променят

(Let me state the two cardinal principles of my conceptual framework as it applies to the financial markets. First, market prices always distort the underlying fundamentals. The degree of distortion may range from the negligible to the significant. This is in direct contradiction to the efficient market hypothesis, which maintains that market prices accurately reflect all the available information.
Second, instead of playing a purely passive role in reflecting an underlying reality, financial markets also have an active role: they can affect the so-called fundamentals they are supposed to reflect. That is the point that behavioral economics is missing. It focuses only on one half of a reflexive process: the mispricing of financial assets; it does not concern itself with the impact of the mispricing on the so-called fundamentals.)
  Последиците от тези възгледи за Сорос са следните: оставени сами по себе си, пазарите ще създават балони и ще се стремят към не-равновесни ситуации, поне в същата степен в която можем да очакваме че ще постигат равновесие и ще бъдат ефективни. Нищо в тяхната природа не би ни гарантирало ефективността, която съвременната икономическа теория обещава. Нещо повече, в неравновесни ситуации, индивидуалната рационалност диктува на участниците в пазара да подкрепят създаването на балони и в крайна сметка, да се държат колективно ирационално:

(When I see a bubble forming I rush in to buy, adding fuel to the fire. That is not irrational. And that is why we need regulators to counteract the market when a bubble is threatening to grow too big, because we cannot rely on market participants, however well informed and rational they are.)

На базата на тази теоретична рамка, Сорос предлага и своето обяснение за сегашната криза (тук аз избързвам, защото лекцията по този въпрос още не се е състояла, но и в досегашните лекции има достатъчно материал за да предвидим общия аргумент). Регулаторите в САЩ и другите основни демокрации са се провалили в своята задача, водени от идеологията, че пазарите са съвършено ефикасни или че така или иначе пазарите знаят най-добре. Тази идеология – пазарен фундаментализъм – ги е заслепила регулаторите и им е попречила да видят създаването на огромни балони, както в областта на ипотеките, така и в икономиката като цяло:

(So here it goes. I contend that the puncturing of the subprime bubble in 2007 set off the explosion of a super-bubble, much as an ordinary bomb sets off a nuclear explosion. The housing bubble in the United States was the most common kind, distinguished only by the widespread use of collateralized debt obligations and other synthetic instruments. Behind this ordinary bubble there was a much larger super-bubble growing over a longer period of time which was much more peculiar. The prevailing trend in this super-bubble was the ever increasing use of credit and leverage. The prevailing misconception was the belief that financial markets are self correcting and should be left to their own devices. President Reagan called it the magic of the marketplace, and I call it market fundamentalism. It became the dominant creed in the 1980s when Ronald Reagan was President of the United States and Margaret Thatcher was Prime Minister of the United Kingdom.)
 Сорос иронично отбелязва, че идеите му получават внимание в академичните общности и анализаторите едва след последната финансова криза, която той предсказа и от която направи пари (по информация във FT Сорос беше един от малцината излезли на печалба през 2008 г. въпреки подкрепата му за фалиралия банков гигант Лиймън брадърс). Той сам разбира, че този факт не е доказателство за тезата му – може да е плод на чиста случайност. Една теория е вярна или невярна не защото е полезна или пък популярна, макар че идеята за рефлексивност внася интересни нюанси в това твърдение.

Аз смятам, че Соросовите философски идеи заслужават внимание, защото те са далеч от опростенческия сблъсък на ПФ (пазарните фундаменталисти) с ОЛЕ (отчаяни левичарски етатисти) – сблъсък често разиграващ се у нас и изчерпващ българското политическо въображение. Дебатите за повече или по-малко държава мерени на килограм са инфантилни и безполезни. Свиването или увеличаването на преразпределението от БВП в проценти, повечето или по-малко регулация като бройка регулации са безсмислени сами по себе си. Повечето регулация заради самата регулация не е нужна и няма да реши проблемите, които Сорос повдига. Един резонен въпрос е дали малка страна с малка експертна общност е в състояние да генерира необходимата регулация, която ще предотврати провалите на пазара, описани от Сорос. Прилагайки принципа на рефлексивността, той казва, че непрекъснатото повтаряне, че държавата е лоша и неефективна прави държавата лоша и неефективна. Това е капан, в който България е влязла вече, капан подхранван от раздухването на ПФ в медии и университети.

Ще завърша с една интелектуална трудност за теорията на Сорос. Обърнете внимание на теоремата на Кондорсе, според която ако можем да предположим, че в една общност всеки един от индивидите има шанс повече от 50% да вземе правилното решение по даден въпрос, то колективното решение, взето чрез агрегирането на предпочитанията на всеки, ще бъде правилно с вероятност повече от 50% и все по-близка до 100% с увеличаването на бройката на индивиди членове на общността. Това е и логиката в хипотезата за ефективността на пазарите – предполагате че те имат многобройни участници, всеки един от които (или поне огромното мнозинство от тях) има положителен шанс (повече от 50%) да вземе правилно решение. Агрегацията на предпочитанията им, която се прави от „невидимата ръка на пазара” ще доведе до колективно правилен резултат с много голяма степен на вероятност.

Сорос твърди, на практика, че такъв извод не може да бъде направен, защото началното допускане е грешно: поради принципа на „погрешимостта” не можем просто да заключим, че индивидите винаги имат повече от 50% шанс да са прави (всеки един по отделно). Когато така се случи, колективното решение ще е добро. Когато не е така, обаче, то ще е катастрофално.

Какво следва от този възглед? Обърнете внимание, че не следва нищо от рода на някакво особено превъзходство на държавата или регулаторите спрямо пазара, както ОЛЕ-тата биха предположили. По отношение на държавата същият принцип на погрешимостта е приложим. Всичко е въпрос на интелигентност, култивиране на способности, образованост, политически усет и т.н. Глупавият, корумпиран и необразован управник ще вземе същите катастрофални решения, както и подведената от лакомия или просто от липса на информация маса от пазарни труженици.

Изводът: Сорос не предлага решение, а просто ни разкрива дълбочината на проблемите на доброто управление. Простите решения от рода на ПФ и ОЛЕ водят до това, до което сме в момента. Необходима е интелектуална и практическа среда, в които простите идеологии да бъдат постепенно преодоляни в полза на по-интелигентен политико-икономически живот.



3 Коментара »

  1. Тука ще има май коментари най-различни, но на този етап ще направя само един, кратък.

    Твърди се (не от Сорос, а от Даниел), че дебатът за повече или по-малко държава у нас бил опростенчески, инфантилен и безполезен, докато видите ли Сорос ни давал дълбочина, сложност и нюанси.

    Когато един човек е висок 1.90 и тежи 83 килограва спорът дали трябва да тежи малко повече или малко по-малко е наистина сложен, нюансиран и абсолютно необходимо трябва да влезе в дълбочина. Когато един човек е висок 1.70 и тежи 200 килограма, простото твърдение, че трябва да тежи по-малко, е напълно достатъчно, адекватно и вярно. Така че нека оставим онези, високите по 1.90 и тежащи по 80 и нещо да си водят сложните спорове и да се концентрираме върху нашата си 200 килограмова неспособна да помръдне госпожа. Това са два различни спора, в единият от които ситуацията, характеристиките на обекта на спора са такива, че опростените твърдения са напълно адекватни и полезни. Мечтая за времето, когато ще стигнем и тук до момента с нюансите. Това време е много далеч.

    Коментар от Гоги — 28 октомври, 2009 @ 12:48

  2. Съществуват си модели за справяне с тази вътрешно присъща несигурност на всяка социална система. Просто те не са в полето на икономиката, а по-скоро в социалната психология, различни философски системи и дори във военната стратегия. Може би за това за хората поемащи ежедневно финансов риск Сун Дзъ изглежда много по-приложим от Робърт Лукас, а описанието на действителността през психологическите грешки е много по практично отколкото през математически модели.

    Коментар от Kai — 29 октомври, 2009 @ 11:11

  3. Къде е, Гоги, тази 200 килограмова госпожа? В наличието на тежки и неефективни организационни и регулационни режими? Не съм сигурна дали можем да твърдим, че държавата в България е във всички аспекти 200 килограмов човек, който задължително трябва да отслабне. Интересно ми е дали имаме емпирични данни за това как се сравняват държавния апарат, (регулация, организационни структури, но и служители) с централноевропейски страни като например Унгария.
    От друга страна, ако погледнем колко и какви структури и капацитет има за участие в европейските политики, може дори да се твърди, че държавния капацитет в България е малък: кои ще ги усвоява тези европейски фондове ако не организационни структури и специализирани държавни служители? е, в крайна сметка надяваме се че това ще е някаква част от бизнеса, но като се има предвид как работи Европейската комисия, без държавни структури няма да мине. Така че въпросът ми е и към Даниел и към Гоги - как можем да определим колко е голяма към днешния момент държавата в България и кои части можем да орежем без да ампутираме необходим капацитет - отвъд очевидната нужда да се намали политическата част от държавния апарат която се появи като ненужна и вредна за здравето сметана върху тортата през дните на предишното правителство?

    Коментар от антоанета димитрова — 9 ноември, 2009 @ 09:41

RSS хранилка за коментарите по тази публикация. Адрес за TrackBack

Вашият коментар

Задвижвано от WordPress