Center for Liberal Strategies

6 януари, 2012

Внезапна изненада откъм Евростат с безработицата

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 04:14

Живее си човек спокойно и изведнъж - трас! и балтия с ревизия на данните. За разлика от НСИ, които публикуват данни за безработицата само на тримесечие въз основа на извадковото изследване на работната сила, Евростат пуска и месечни сезонно изгладени данни на коефициента на безработица.

Публикуваните данни от миналия месец показваха непрекъснато нарастващ коефициент на безработица в България, като за Октомври 2011 той надминава сериозната кота от 12% и достига 12.1%. По таблицата в прессъобщението на Евростат става ясно, че това отразява постоянно, почти с еднаква скорост, нарастване на коефициента на безработица. Въз основа на което се направиха и редица коментари и опити за анализи на ситуацията.

Това стана на 30 Ноември 2011.

И изведнъж днес, на 6 Януари 2012, тъкмо за Богоявление, се явяват нови данни. Не само нови, но тотално обратни. Виж графиката: (още…)

20 декември, 2011

Две графики на търговията на България с Германия

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 01:37

Искам само да обърна внимание върху един факт, подплатен с две графики. С публикуването на данните за септември става ясно, че за пръв път от началото на данните на БНБ, демек от 1995 насам, България има на 12-месечна база положителен търговски баланс с Германия. Коментари могат да се правят различни, но просто искам да отбележа факта.

Графика 1. Търговия на България с Германия, 1995-2011, 12-месечна плъзгаща сума, млн. евро

Графика 2. Дял на вноса от България в общия внос на Германия, 12-месечна плъзгаща средна, проценти

Вярно е, че дял от 0.25% не звучи като особено голям. Но все пак за 12 години се е утроил, а динамиката през последните две е особено интересна.

24 август, 2011

Важен момент за индекса на широките пари

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 09:49

(обновена 2011-08-29)

Знам, че това е май твърде специализирано, но все пак си струва да се отбележи важен момент в паричната история. Данните от паричния отчет за юли 2011 сочат, че реалният индекс на широките пари, след 20 години митарства из дълбините, се върна на нивата от 1991.

Казано другояче, след 20 години реалната парична маса в Бг се възстанови до нивата от началото на прехода, т.е. от момента, в който цените бяха освободени и и понятието реална парична маса изобщо придоби някакъв смисъл.

Мога да разказвам с часове за тази графика, но нека просто бъде фиксиран фактът:

(още…)

23 август, 2011

Интересен резултат за “капитализма”

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 04:38

Много интригуващо съобщение за изключително интересен експеримент с участието на бащата на експерименталната икономика Върнън Смит - оригинално съобщение тук, превод на български достъпен тук. Далеч съм от мисълта да преразказвам, само имам две отбелязки.

Първо. Капитализмът дава възможност на тези, които искат да са богати и щастливи, да го направят. На тези, които не искат, и той не може да помогне.

Второ. Резултатите са много близки до основната интуиция на “Богатството на народите” на друг един Смит - Адам. Все пак много често и много удобно от разни морализатори по повод капитализма и пазарите се забравя, че Адам Смит е морален философ. Той тръгва от въпроса какво е добро, справедливо, морално между хората. И достига до отговора, че това е оставеният на мира свободен пазар.

6 юни, 2011

Три пъти „УРА!“ за Решение 7/2011 на Конституционния Съд

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 11:21

31 май 2011 ще се окаже важна дата за икономиката на България. Това се дължи на едно Решение (№ 7 от 2011-05-31 по Конституционно Дело №21 от 2010) на Конституционния Съд на Републиката, с което своеволието на държавата с индивидуалните пенсионни партиди на хората – нещо, за което през октомври дума различна от КРАЖБА не можах да намеря – беше обявено за противоконституционно.

Изпитах удоволствие и удовлетворение, докато четях както самото решение, така и придружаващите го отделни становища на четирима конституционни съдии. И три пъти извиках „УРА!“

(още…)

4 април, 2011

ВСИЧКО поскъпва? Наистина?

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 07:35

В петък в “Панорама” в студиото настана едно твърдение, че в България ВСИЧКО поскъпва. Всичко без изключение. Аз лично не бях убеден, че това е точно така, но на място не разполагах с конкретни данни. Разбира се в удобството на интернет тези данни са незабавно налични - например тук - и показват следното. В наличния в интернет файл на НСИ с индекса на потребителските цени най-подробното ниво на докладване на цените включва 97 стоки и стокови групи на нивото на шестцифрения код. Вземам периода от юни миналата година насам, последните данни са за февруари, значи 8 месеца - именно тези, за които се твърди, че инфлацията била едва ли не незапомнена.

От 97 позиции, за тези осем месеца инфлацията е над 10 % при 11 позиции. При други 21 позиции инфлацията е над 2 %. При 37 позиции тя е между нула и 2 %. При пет позиции е на практика нула. При 23 позиции е отрицателна. Последните 28 позиции - тези с нулева и отрицателна инфлация - са показани на графиката по-долу.

Нека обобщим. Има 97 позиции. При една трета от тях има сериозна инфлация за последните осем месеца с данни. При малко над една трета има с нищо незабележителна инфлация под 2 %. При малко под една трета има нулева инфлация или спад в цените.

В светлината на тези данни обобщението “ВСИЧКО поскъпва” звучи… как да кажа… твърде неубедително.

1 април, 2011

Ръст на доходите в столиците на ЕС

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 04:56

Оня ден качих на блога една графика, ето тук, в която разправях историята как София е настигнала по продукт на калпак в паритетни евро средното ниво на ЕС. Получиха се доста коментари, предимно във фейсбука, на тази тема, като един от въпросите беше как се сравнява София не със средното за ЕС, а с останалите столици.

Та в отговор на този въпрос направих бърза проверка. Бърза в смисъл, че не съм успял да изчисля “среден” продукт на столиците, защото трябва да претеглям суровите данни с тези за населението, не е невъзможно, но няма време. Просто взех кумулативното нарастване на продукта на столиците в паритетни евро за периода 1997-2008. Графиката е по-долу, столиците са подредени в низходящ ред, започвайки от Букурещ с близо четирикратно нарастване на продукта на калпак:

Само да отбележа, че за Малта (предпоследната) данните започват от 2000, а за Копенхаген съм го оставил празно, защото по някаква причина за него данни има само от 2006 насам. Запазил съм и кодовете на Евростат за всеки един от тези региони, ако някой иска да провери.

Та и при столиците работи процесът на настигане - най-бедните растат най-бързо.

29 март, 2011

Как се настигат европейските доходи

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 12:43

Много често в България се чудим как ще ги настигнем европейците по продукт, съответно по доходи и стандарт на живот. Графиката по-долу показва нагледно как става това за десетина години, при това при първоначално изоставане, което е по-голямо от това на България днес.

Настигането на графиката е осъществено от град София. Човек може доста да поспори с данните, особено с допусканията за населението на града през тези години, но това са данните на Евростат. За едно десетилетие София, в рамките на някаква статистическа грешка, е настигнала средноевропейските доходи по покупателна способност.

 

18 януари, 2011

Франсис Фукуяма и либералната демокрация

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 03:19

По-долу вижте един интересен текст от Фукуяма за управленските модели на САЩ и Китай. За първи път от много време насам типичните за един авторитаризъм (Китай) качества се изтъкват като предимства: централизирано управление, бързи решения, липса на блокиращи и контролиращи механизми, липса на формални ограничители на властта. Тези предимства се обсъждат във връзка с отговорите на икономическата криза. Един вид, икономическата криза подчертава достойнствата на авторитарния китайски модел и недостатъците на демократичния американски.  

Икономиката и демокрацията вървяха през последните 20 години ръка за ръка: каквото бе добро за пазарната икономика, беше добро за демокрацията и обратно. Ако Фукуяма е прав, днешната ситуация ги разделя. Доброто от гледна точка на демокрацията, може да пречи на икономическото възстановяване.

Не знам дали Ф. е прав, но ме учудва бързината, с която е готов да жертва демокрацията, заради „кусурите“ и в икономическата сфера. Тирадата му за чувствителността на китайските лидери към мнението на хората е трогателна: те били отзивчиви най-вече към средната класа и бизнес интересите, но чували от време на време и гласа на простолюдието. Едва ли не, нов авторитарен идеал за упражняване на властта.     

От друга страна, демокрацията, за да е атрактивен политически модел, трябва да е икономически стабилна и да осигурява прилични доходи и растеж за голямото мнозинство от хора. Фукуяма дори открива причината, поради която това напоследък не се случва: банкрутиралата „Рейгъномика…, която остави гигантски дефицити, безмозъчно орязване на данъците и липса на адекватна финансова регулация“. Много добре казано – точно и елегантно!

Какво пречи на демокрацията да се справи с този интелектуален банкрут? Фукуяма сигурно се е уплашил от уродливите рожби на политическата надпревара – например, „Чаената партия“, която успява да въплъти по радикално-абсурден начин повечето мантри на рейгъномиката, измислена конституционна история, любов към пищовите и омраза към хомосексуализма. Ако такива псевдо-революционери, закъснели с няколко века, спечелят политическия дебат, икономическият модел на САЩ най-вероятно ще колабира. Но все пак, на мен ми се струва, че здравият разум ще надделее и демокрацията ще се справи по един достоен начин с настоящата криза в САЩ.

Нека за момент предположим, че това не се случи, обаче. Аз не бих винил демокрацията за този провал и в никакъв случай не бих тръгнал да я заменям с китайски авторитаризъм. Демокрацията позволява на народите да изпадат в моменти на глупост, да ходят на чаени партита и пр. Позволява им да експериментират и да се учат от грешките си (както си знаем добре).

Текстът е поучителен, за тези които вярват, че ефективната пазарна икономика задължително предполага демокрация и че най-добрата защита на демокрацията е свободния пазар. Връзката между тези понятия не е логически или концептуално необходима. Понякога може да се наложи да се избира между демокрация и икономическа ефикасност, за беда на икономистите и за радост на авторитарно настроените.

 

US democracy has little to teach China

By Francis Fukuyama

Published: January 17 2011 19:54 | Last updated: January 17 2011 19:54

 

The first decade of the 21-century has seen a dramatic reversal of fortune in the relative prestige of different political and economic models. Ten years ago, on the eve of the puncturing of the dotcom bubble, the US held the high ground. Its democracy was widely emulated, if not always loved; its technology was sweeping the world; and lightly regulated “Anglo-Saxon” capitalism was seen as the wave of the future. The US managed to fritter away that moral capital in remarkably short order: the Iraq war and the close association it created between military invasion and democracy promotion tarnished the latter, while the Wall Street financial crisis put paid to the idea that markets could be trusted to regulate themselves.

China, by contrast, is on a roll. President Hu Jintao’s rare state visit to Washington this week comes at a time when many Chinese see their weathering of the financial crisis as a vindication of their own system, and the beginning of an era in which US-style liberal ideas will no longer be dominant. State-owned enterprises are back in vogue, and were the chosen mechanism through which Beijing administered its massive stimulus. The automatic admiration for all things American that many Chinese once felt has given way to a much more nuanced and critical view of US weaknesses – verging, for some, on contempt. It is thus not surprising that polls suggest far more Chinese think their country is going in the right direction than their American counterparts.

But what is the Chinese model? Many observers casually put it in an “authoritarian capitalist” box, along with Russia, Iran and Singapore. But China’s model is sui generis; its ­specific mode of governance is difficult to describe, much less emulate, which is why it is not up for export.

The most important strength of the Chinese political system is its ability to make large, complex decisions quickly, and to make them relatively well, at least in economic policy. This is most evident in the area of infrastructure, where China has put into place airports, dams, high-speed rail, water and electricity systems to feed its growing industrial base. Contrast this with India, where every new investment is subject to blockage by trade unions, lobby groups, peasant associations and courts. India is a law-governed democracy, in which ordinary people can object to government plans; China’s rulers can move more than a million people out of the Three Gorges Dam flood plain with little recourse on their part.

Nonetheless, the quality of Chinese government is higher than in Russia, Iran, or the other authoritarian regimes with which it is often lumped – precisely because Chinese rulers feel some degree of accountability towards their population. That accountability is not, of course, procedural; the authority of the Chinese Communist party is limited neither by a rule of law nor by democratic elections. But while its leaders limit public criticism, they do try to stay on top of popular discontents, and shift policy in response. They are most attentive to the urban middle class and powerful business interests that generate employment, but they respond to outrage over egregious cases of corruption or incompetence among lower-level party cadres too.

Indeed, the Chinese government often overreacts to what it believes to be public opinion precisely because, as one diplomat resident in Beijing remarked, there are no institutionalised ways of gauging it, such as elections or free media. Instead of calibrating a sensible working relationship with Japan, for example, China escalated a conflict over the detention of a fishing boat captain last year – seemingly in anticipation of popular anti-Japanese sentiment.

Americans have long hoped China might undergo a democratic transition as it got wealthier, and before it became powerful enough to become a strategic and political threat. This seems unlikely, however. The government knows how to cater to the interests of Chinese elites and the emerging middle classes, and builds on their fear of populism. This is why there is little support for genuine multi-party democracy. The elites worry about the example of democracy in Thailand – where the election of a populist premier led to violent conflict between his supporters and the establishment – as a warning of what could happen to them.

Ironically for a country that still claims to be communist, China has grown far more unequal of late. Many peasants and workers share little in the country’s growth, while others are ruthlessly exploited. Corruption is pervasive, which exacerbates existing inequalities. At a local level there are countless instances in which government colludes with developers to take land away from hapless peasants. This has contributed to a pent-up anger that explodes in many thousands of acts of social protest, often violent, each year.

The Communist party seems to think it can deal with the problem of inequality through improved responsiveness on the part of its own hier­archy to popular pressures. China’s great historical achievement during the past two millennia has been to create high-quality centralised government, which it does much better than most of its authoritarian peers. Today, it is shifting social spending to the neglected interior, to boost consumption and to stave off a social explosion. I doubt whether its approach will work: any top-down system of accountability faces unsolvable problems of monitoring and responding to what is happening on the ground. Effective accountability can only come about through a bottom-up process, or what we know as democracy. This is not, in my view, likely to emerge soon. However, down the road, in the face of a major economic downturn, or leaders who are less competent or more corrupt, the system’s fragile legitimacy could be openly challenged. Democracy’s strengths are often most evident in times of adversity.

However, if the democratic, market-oriented model is to prevail, Americans need to own up to their own mistakes and misconceptions. Washington’s foreign policy during the past decade was too militarised and unilateral, succeeding only in generating a self-defeating anti-Americanism. In economic policy, Reaganism long outlived its initial successes, producing only budget deficits, thoughtless tax-cutting and inadequate financial regulation.

These problems are to some extent being acknowledged and addressed. But there is a deeper problem with the American model that is nowhere close to being solved. China adapts quickly, making difficult decisions and implementing them effectively. Americans pride themselves on constitutional checks and balances, based on a political culture that distrusts centralised government. This system has ensured individual liberty and a vibrant private sector, but it has now become polarised and ideologically rigid. At present it shows little appetite for dealing with the long-term fiscal challenges the US faces. Democracy in America may have an inherent legitimacy that the Chinese system lacks, but it will not be much of a model to anyone if the government is divided against itself and cannot govern. During the 1989 Tiananmen protests, student demonstrators erected a model of the Statue of Liberty to symbolise their aspirations. Whether anyone in China would do the same at some future date will depend on how Americans address their problems in the present.

The writer is a fellow at the Freeman Spogli Institute for International Studies at Stanford University. His latest book, The Origins of Political Order, will be published in the spring.

7 януари, 2011

Déjà vu по поречието на Марица

Публикувано в: Uncategorized — admin @ 03:01

Déjà vu по поречието на Марица

Нов постинг на Димитър Бечев в блога на Foreignpolicy.bg

Последните дни световните агенции разпространиха новината, че Гърция се готви да строи стена по 12 километровия сухопътен участък на общата граница с Турция в Западна Тракия. През последната година страната беше залята от нелегални имигранти, цитира се дори бройката 100 000. Разположението на стената - на петдесетина километра южно от Свиленград - съвсем не е случайно. Турция придобива от Гърция териториалния анклав около Караагач, намиращ се отвъд Марица (Еврос), по силата на Лозанския мирен договор от юли 1923 г. В Караагач е разположена гарата на гр. Одрин (Едирне), която Турция отстъпва на България през септември 1915 г. под натиска на Германия и Австро-Унгария, стремящи се да привлекат София като съюзник в Първата световна война. Сравнението между днешна интегрираща се Европа на Шенген и онази Европа, раздирана от унищожителни конфликти, буди размисли. Военната сила е заменена с нови форми на упражняване на организирано и легитимирано насилие - издигането на стени и най-разнообразни форми за контрол и регулиране на движението на хора.

Още един интересен исторически паралел. През октомври 1922 г. в Одрин и Караагач е не друг, а Ърнест Хемингуей, кореспондент на Toronto Star. В дъждовните есенни дни писателят наблюдава безкрайни върволици от хиляди гръцки бежанци и войска, стичащи се от калните пътища на  Източна Тракия. Според примирието от Муданя гърците имат само 72 часа да предадат днешна европейска Турция на победоносните сили на Мустафа Кемал паша (бъдещия Ататюрк). Започнала е невижданата дотогава размяна на население, в която участват почти 2 млн. души в Турция, Гърция и България.

Линк към останалите постинги на Димитър Бечев в блога на Foreignpolicy.bg

« По-новиПо-стари »

Задвижвано от WordPress