FP България брой 1 (30)

Февруари 2010

Първият онлайн брой на FP България.

всичко за FP

След Европа

2017

Автор(и): Иван Кръстев

Последната книга на Иван Кръстев на български език, публикувана от изд. "Обсидиан".

After Europe

2017

Автор(и): Иван Кръстев

Книга на Иван Кръстев за бъдещето на Европейския съюз (но и за потенциалното му отсъствие) излиза от University of Pennsylvania Press.

Препъвана демокрация: политиката на глобален протест

2014

Атакувайки теориите, които свързват протестите с възхода на глобалната средна класа, Иван Кръстев твърди, че те изразяват повсеместното недоверие в демократичните институции.

Автор(и): Иван Кръстев

# Протестът - анализи и позиции в българската преса лято 2013

2014

Сборник с анализи и позиции в българските печатни и онлайн медии прави обзор на най-актуалната тема през изминалата година: протестите. „#Протестът“ (ИК „Изток-Запад“) – със съставители Даниел Смилов и Леа Вайсова.

виж всички книги

Civil Society in Central and Eastern Europe: Challenges and Opportunities. Bulgaria Country Report

05 Юни 2017

Автор(и): Ружа Смилова

Civil Society in Central and Eastern Europe: Challenges and Opportunities Edited by Peter Vandor, Nicole Traxler, Reinhard Millner, and Michael Meyer. ERSTE Foundation publication

Democratic Innovation and the Politics of Fear: 25 Lessons from Eastern Europe

05 Юни 2017

Автор(и): Даниел Смилов

Текст на Даниел Смилов, включен в сборника The Governance Report 2017, публикуван от Oxford University Press

Финансиране на партиите в Източна, Централна и Югоизточна Европа &Централна Азия

Funding of Political Parties and Election Campaigns: A Handbook on Political Finance © International IDEA 2014, 16 Юли 2015

Автор(и): Даниел Смилов

Окупацията от 2013 г.: В търсене на смисъла

списание "Критика и хуманизъм", кн. 43, бр. 1-2/2014, 07 Април 2015

Тема на броя: Младежки култури на социализма и постсоциализма: лайфстайл, конформизъм и протест

Автор(и): Ружа Смилова

Новият европейски безпорядък

ЕСВП, 11 Ноември 2014

Иван Кръстев и Марк Леонард

Автор(и): Иван Кръстев

България: Изборите за Европейски парламент - репетиция за предсрочни парламентарни избори

23 Май 2014

Публикация в сборник, подготвен в рамките на EPIN (мрежа на институти за европейски политики) и посветен на предстоящите избори за Европейски парламент с обобщаващ анализ и публикации за 11 държави членки (България, Германия, Гърция, Испания, Италия, Нид

Автор(и): Антоанета Приматарова

Легитимност на гражданските протести? Солидарност с гражданските протести?

списание "Критика и хуманизъм", кн.41, 2013, 01 Декември 2013

Критика и Хуманизъм | 41 | 2013 | Народът и гражданското общество като ресурси на демокрацията

Автор(и): Даниел Смилов

виж всички статии

В епохата на пожизнените президенти

Ню Йорк Таймс - Портал Култура, 15 Март 2018

Автор(и): Иван Кръстев

Ще бъде ли 2018 революционна като 1968 г.?

Ню Йорк Таймс - Портал Култура, 21 Февруари 2018

Автор(и): Иван Кръстев

Отвъд голямото разтуряне: сигурността най-после се завръща в Европа

NewStatesman - Либерален преглед, 05 Февруари 2018

Автор(и): Иван Кръстев

виж всички медийни публикации

Медиите и синдромът на огледалото

CLS микроАНАЛИЗИ брой1, април 2013
05 Април 2013
Ружа Смилова

 

Медиите и синдромът на огледалото

 

Ружа Смилова      

Отразяването от медиите на масовите протести през последните 2 месеца, поражда редица въпроси: каква бе ролята на медиите в тези обществени процеси: на балансирани, неутрални наблюдатели, предоставящи обективна информация на обществото или, напротив, на  въвлечени в различни игри пристрастни участници, активно направляващи дневния ред на обществото; дали сме свидетели на процес на превръщане на пасивните зрители в активни граждани, или става дума просто за преместване на риалити форматите от малките екрани към улиците и площадите, без това да ги променя съществено.

Отговорът на тези въпроси следва да започне далеч преди началото на протестите и тяхното според мен неадекватно (особено в периода 18 февруари - 12 март[1]) отразяване.

Историята има своите корени във все по-тясната взаимозависимост на медии и политика, която се наблюдава през последното десетилетие и е свързана с периодично заливащите ни вълни политически популизъм. Става дума действително за ново явление, без прецедент през 90-те години, например, когато воюващите лагери на двете основни политически сили - БСП и СДС, откровено се опитваха да контролират държавните електронни медии и да ги използват като още един ресурс в политическата битка помежду си. Вярно е, че и след 2001г. е трудно да си представим успеха на редица политически формации (не само на Атака и нейния лидер - ТВ водещия Волен Сидеров, но в далеч по-голяма степен - на медийния любимец Бойко Борисов, без чиято медиатизирана харизма проектът ГЕРБ трудно би могъл да се случи) без активния принос на медиите, но този техен принос е вече от качествено нов характер. Тук става дума за едни относително по-независими, вече в мнозинството си - частни медии, които поне в известна степен са успели да се еманципират от едностранното господство на партиите, и започват да дават все по-сериозна заявка самите те да са фактор, определящ случващото се на политическата сцена. Така в отношението медии-политика след 2001г. започва един процес на взаимно привличане, на взаимно обвързване и взаимно обслужване, при който границите между медии и политика се размиват.

Точно такова размиване наблюдавахме и през последните години, когато медиите от четвърта власт и критичен коректив на управлението, каквито на теория трябва да бъдат, откровено се превърнаха (с малки, но значими изключения) в негов рупор и услужливо огледало.  Масовото разпространение на авто-цензура сред журналистите е само външният израз на далеч по-дълбоки процеси, при които зависимостта на медиите от политически-свързани бизнес интереси ги превръща, от една страна, в залог на задкулисни икономически  интереси, а от друга - в огледала, осигуряващи медиен комфорт на управляващите. Интересите на гражданите за достъп до обективна информация изцяло отсъстват от тази картина. Показателно е, че в нея доста удачно се вписва и т. нар. разследваща журналистика, която от журналистика в интерес на гражданите, напоследък откровено обслужва корпоративните, а и политически, интереси на (скрити и явни) собственици на медии.

В този процес медиите изневериха, обаче, не само на гражданите. Управляващите, и политиците по-общо, от своя страна също се лишиха от един много значим за здравето на обществото канал за обратна връзка с гражданите, който да ги информира за наболелите им проблеми далеч преди напрежението да е стигнало нивото на кипене и да се е изляло по улиците, кръстовищата, площадите. Струва ми се, че една от (многото) причини за гнева на протестиращите е, че политиците се показаха глухи за проблемите им. Рупорът се оказа обърнат в неправилната посока. Така единственият начин да бъдат чути се оказа масовият уличен протест, блокадите на кръстовища и т.н. Още повече, че управляващите многократно вече бяха демонстрирали, че чуват  гласовете само на шумните, и решават преди всичко техните проблеми. Това е и една от основните характеристики на популизма - реактивност, опит да се отговори незабавно на промените в настроенията на масите с цел запазване на всяка цена на народната  подкрепа. Когато медиите не дават адекватен израз на тези промени в настроенията, управляващите обикновено избират да отговорят на най-шумните.

Така зрителите избраха да се превърнат в шумно протестиращи. Дали и доколко са се превърнали в граждани предстои да видим. Опитите за рационализиране на исканията (свеждането им до повече или по-малко кохерентен набор от предложения за промени, каквито са целите на периодично провеждалите се национални срещи) от страна на протестиращите са опити да се трансформира и канализира енергията на уличния протест в гражданска енергия. Рано е да се каже доколко тези опити са успешни. Едно е ясно - ролята и отговорността на медиите в този процес е огромна. Те трябва да служат като посредници в  този процес на канализиране на гражданската енергия и кристализиране на идеите за промяна, като им предоставят една балансирана трибуна.  

И тук идваме до въпроса - сбъркаха ли медиите в отразяването на гражданските протести? Струва ми се, че синдромът „неадекватност на медиите" сработи и тук - но в обратна посока. От напълно глухо за гласовете на гражданите безкритично огледало на управляващите, през периода 18 февруари - 12 март медиите (в частност някои големи частни телевизии), се превърнаха в услужливо огледало, бих казала дори криво огледало, на протестиращите. В това криво огледало многократно увеличено се чуваше какафонията от гласове и ексцесиите на гнева, а се губеше анализа, разумната рефлексия върху случващото се. И това изглежда обяснимо, особено в светлината на скорошните практики на медиите. С вече развития си вкус към безкритично отразяване изключително и само на силните на деня, медиите се надпреварват да отразяват зрелищното, привличащото погледа на зрителите - бунтът на гневните, силните на днешния ден. Като във всяко риалити, и тук камерите са обърнати към най-фрапиращото, най-забавното, най-атрактивното. (Част от) гражданите - дори голяма част от протестиращите граждани - остават отново извън обективите: техният глас отново е заглушен. Отговорността на медиите за радикализиране на протестите в резултат на подобно неадекватно (а според някои[2] - и манипулативно) отразяване, за мен е несъмнена.

В тази връзка последното ми наблюдение касае едно важно деление, свързано с възхода на политическия популизъм: това на елит (елитите на прехода, печелившите от прехода) и народ (губещите). Медиите отдавна говорят „езика" на народа, на улицата. В последните години това правеха и представителите на властта, които съвсем съзнателно отказваха да се идентифицират като „елит на прехода" - цялата им реторика беше анти-елит, тя беше в основата на политическия им проект и неговия успех. Това „превключване"  на „народен" език, обаче, съвсем не значеше, че медиите непременно отразяват дневния ред на гражданите. По същия начин и говорещите „народния език" управляващи не отразяваха и не служеха непременно на дневния ред на „народа". Така напоследък се наблюдаваше едно съществено, и поради това - още по-дразнещо поради цинизма си, разминаване между език и послание както на медиите, така и на управляващите. Струва ми се, че гражданите също развиха чувствителност, дори неприязън, към това разминаване. Сега медиите като че ли се опитват да си върнат доверието на народа, като ясно застанат не просто на ниво език, но и на ниво послания, до народа в неговото гневно противопоставяне срещу „елитите на прехода". В това, според мен е и огромното предизвикателство пред медиите - как да отстоят ролята си на рационализиращ дискусиите в обществото посредник, без да се поддадат на изкушенията на радикалния популизъм, най-лесната, и привидно печеливша позиция в момента.

 

 

 


[1] Датата на обявяването от Президента на служебното правителство.

[2] В общественото пространство (социални мрежи, но не само) се появиха твърдения, че  ТВ7и бTV  са директно отговорни за падането на кабинета, като са отразявали изключително ексцесиите на ултрасите и са създали у зрителите представа, че целият протест е овладян от вълна на насилие и радикални призиви за оставка на кабинета, което съвсем не са били основните искания на протестиращите.  Дори се изразяваха мнения, че ТВ7 и бTV всъщност с подобно отразяване са манипулирали зрителите, в желанието си да обслужат интересите на управляващите, които са търсели повод да се оттеглят, осъзнали, че само губят от ерозията на доверието в тях. Не се ангажирам с подобни конспиративни теории, и споделям тези мнения само като фон, на който разгръщам анализа си.