FP България брой 1 (30)

Февруари 2010

Първият онлайн брой на FP България.

всичко за FP

След Европа

2017

Автор(и): Иван Кръстев

Последната книга на Иван Кръстев на български език, публикувана от изд. "Обсидиан".

After Europe

2017

Автор(и): Иван Кръстев

Книга на Иван Кръстев за бъдещето на Европейския съюз (но и за потенциалното му отсъствие) излиза от University of Pennsylvania Press.

Препъвана демокрация: политиката на глобален протест

2014

Атакувайки теориите, които свързват протестите с възхода на глобалната средна класа, Иван Кръстев твърди, че те изразяват повсеместното недоверие в демократичните институции.

Автор(и): Иван Кръстев

# Протестът - анализи и позиции в българската преса лято 2013

2014

Сборник с анализи и позиции в българските печатни и онлайн медии прави обзор на най-актуалната тема през изминалата година: протестите. „#Протестът“ (ИК „Изток-Запад“) – със съставители Даниел Смилов и Леа Вайсова.

виж всички книги

Civil Society in Central and Eastern Europe: Challenges and Opportunities. Bulgaria Country Report

05 Юни 2017

Автор(и): Ружа Смилова

Civil Society in Central and Eastern Europe: Challenges and Opportunities Edited by Peter Vandor, Nicole Traxler, Reinhard Millner, and Michael Meyer. ERSTE Foundation publication

Democratic Innovation and the Politics of Fear: 25 Lessons from Eastern Europe

05 Юни 2017

Автор(и): Даниел Смилов

Текст на Даниел Смилов, включен в сборника The Governance Report 2017, публикуван от Oxford University Press

Финансиране на партиите в Източна, Централна и Югоизточна Европа &Централна Азия

Funding of Political Parties and Election Campaigns: A Handbook on Political Finance © International IDEA 2014, 16 Юли 2015

Автор(и): Даниел Смилов

Окупацията от 2013 г.: В търсене на смисъла

списание "Критика и хуманизъм", кн. 43, бр. 1-2/2014, 07 Април 2015

Тема на броя: Младежки култури на социализма и постсоциализма: лайфстайл, конформизъм и протест

Автор(и): Ружа Смилова

Новият европейски безпорядък

ЕСВП, 11 Ноември 2014

Иван Кръстев и Марк Леонард

Автор(и): Иван Кръстев

България: Изборите за Европейски парламент - репетиция за предсрочни парламентарни избори

23 Май 2014

Публикация в сборник, подготвен в рамките на EPIN (мрежа на институти за европейски политики) и посветен на предстоящите избори за Европейски парламент с обобщаващ анализ и публикации за 11 държави членки (България, Германия, Гърция, Испания, Италия, Нид

Автор(и): Антоанета Приматарова

Легитимност на гражданските протести? Солидарност с гражданските протести?

списание "Критика и хуманизъм", кн.41, 2013, 01 Декември 2013

Критика и Хуманизъм | 41 | 2013 | Народът и гражданското общество като ресурси на демокрацията

Автор(и): Даниел Смилов

виж всички статии

В епохата на пожизнените президенти

Ню Йорк Таймс - Портал Култура, 15 Март 2018

Автор(и): Иван Кръстев

Ще бъде ли 2018 революционна като 1968 г.?

Ню Йорк Таймс - Портал Култура, 21 Февруари 2018

Автор(и): Иван Кръстев

Отвъд голямото разтуряне: сигурността най-после се завръща в Европа

NewStatesman - Либерален преглед, 05 Февруари 2018

Автор(и): Иван Кръстев

виж всички медийни публикации

Протестът, разбран чрез метафори

CLS микроАНАЛИЗИ брой1, април 2013
05 Април 2013
Деян Кюранов

Протестът,  разбран чрез метафори

Деян Кюранов


Защо “чрез метафори”, а не “по нормалния начин”? Нормалното е да разбираме подобни явления чрез понятия. Само че в случая нямаме готова система, в която да подредим думите, с които означаваме нашите представи, интуиции и т.н., така че те да  заработят точно и съгласувано – сиреч, да се превърнат в понятия. Не сме изработили и нова система с тази цел. Затова, а не примерно за да поетизираме или есеизираме, ще си послужим с метафори: от немай-къде.  

Основната метафора за разбиране на основата на протеста у нас от февруари т.г. е: борба за преразпределение на капиталистическа печалба в полза на наемни работници.  (Тази тема е класически разработена от Карл Маркс; тук, доколкото мога, ще избягвам неговите понятия, защото подобието е само метафорично.)

Основната метафора ни насочва към същината на протеста: във всички протести, които бързо се отправиха в различни посоки, тя е обща – затова има смисъл да говорим за протест в единствено число – и тази единна същина е икономическа. И беше ясно изплакана и изкрещяна навсякъде в първите дни – с неприемането на сметките за ток. Но какво се случи? – Никой, освен самите протестиращи, не повярва, че именно това е същностното и сериозното в протеста. Протестиращите против сметките бяха възприемани като хора, вярно, нещастни – но неориентирани, неуки, неполитични, неразумни..., а оттук и действията им бяха оценени като несериозни. На първо място така решиха управниците на държавата и медиатизираните полит-експерти, подир тях -  огромното непротестиращо мнозинство, и накрая – най-интересното – и самите протестиращи. След като от медиите всички им обясняваха с многоучен тон и думички, че с размахване и горене на лични сметки не се прави политически протест, че в условията на демокрация гражданите трябва да предлагат – а при случаи като този, да опитат и да наложат – конкретни политики, и пр., и под., - те повярваха на тази критика от страна на елита, който, обаче, проблем със своите сметки за ток нямаше. (Трудно се удържа позиция, основана само на интуитивна метафора, в спор с рационални доводи!) И сговорчиви спрямо елита, и несговорни помежду си – втурнаха се протестиращите да измислят политически искания и да предлагат политики. Това несвойствено за тях занимание задави двигателя на протеста – яростта. Ярост, родена от факта, че им е зле, и от факта, че ги лъжат, че им е добре. Със задавен двигател протестът спря. И тези, довчера протестиращи граждани, се превърнаха просто в хора. Някои от тях се намериха там, където ги беше изнесла протестната вълна - редом с управници и политици. Място непознато, в което те бяха неориентирани и нямаше как бързо да се ориентират. И където всички обвинения към тях, които бяха неистинни, докато протестираха – сега станаха истина. Те започнаха да се държат като неуки, неполитични, изобщо – станаха несериозни. И останали без собствен двигател, почнаха да се прикачват – тез към партия, онез към държава, трети още се клатушкат из политическите течения и въртопи. Това мъчително състояние ще продължи до изборите. Засега хоризонтът ни е  дотам, и предположенията за това, какво ще се случи отвъд него, са леко (а понякога и тежко) безотговорни.

Странно, но така стана именно защото всички искаха да разберат ситуацията разумно – а не метафорично (в това “всички” бях и аз; “метафоричният акъл” ми дойде късно). По-точно, всички се опитваха/хме да осмислят/им ситуацията разумно-политически. И успяха/хме. В резултат, протестиращите действително се отказаха от икономическия протест, превърнаха ситуацията в политическа – и стигнаха/хме до днешния батак.  Ако бяха – ако бяхме – мислили метафорично–икономически, може би като общество щяхме да сме постигнали повече.

Далеч съм от мисълта, че някой или някои нарочно са подлъгали “народа” от “правилното” икономическо искане към “неправилните” политически искания. Просто цялото ни съвременно общество се структурира и оформи – през изминалия четвърт век - около проблема как да излезем от тоталитарното общество и да построим демократично общество. Този проблем го възприемахме по предимство като политически, защото тоталитаризмът наистина е по предимство политически проблем. Оттук, започнахме да мислим, че ако успеем да направим демократично управление, всички останали добри неща ще последват. Донякъде подобно на марксовата идеология, само че нагоре с краката: там трябваше да оправим икономическото – да премахнем частната собственост върху капитала – и всичко останало щеше да последва... Лошото е, че наистина направихме демократично управление – но неефективно, корумпирано и слабо. Вследствие на тази слабост и пазарът не работи като свободен пазар, защото няма държава, която да наложи спазване на пазарните правила: нашите организарани престъпници и корумпирани чиновници се оказаха по-ефективни от демократичната ни държава. Затова тази държава и този пазар започнаха да произвеждат постоянни губещи – въпреки, че това са хора работни, те искат да работят и работят – или са работили до пенсионирането или уволнението си. А не е нормално – за никое общество - човек, който работи, често непосилно – да не може да си плати тока (или парното, или жилището, или лечението, и т.н.) Тази група - на губещите - напоследък нарасна: много хора от “ниската средна класа” започнаха да изпадат надолу – в слоя на на хората, които трябва да се лишат от нещо необходимо, за да си осигурят нещо още по-необходимо. На бедните. В личен план такова “декласиране” най-често се преживява като загуба на социална идентификация, а оттам – и на лична. Оттук – скокът на заболяванията, физически и душевни, на самоубийствата...

Протестът бе протест на тези губещи. Наистина, на улицата те не бяха много, – но да си припомним, проучванията показаха, че огромната част от хората в България им симпатизират. Защото пасивните декласирани в страната са в пъти повече от хората на улицата и, по-лошо, краят на този процес не се вижда. Интуицията (и на протестиращите, и на мнозинството в страната подсказваше: който и да дойде на власт, не може да ни оправи. Затова и се роди лозунгът: “Против всички тях!”. За пръв път в новата ни история целият елит беше обобщен, обвинен и отречен. Елитът отпърво не повярва, после се обиди, накрая се уплаши, беше пред паника. Чуха са публично (за късмет, единични) призиви “да спре това безобразие по улиците” (т.е. ако не спре, ще го спрем ние, със сила).

Този  преразказ на познати събития  показва, че основната метафора е основателна, защото добре описва станалото. И то - като развиващо се по метафорична логика. Протестът започна като икономически - против скъпия ток – и бяха обвинени търговците на ток. После бързо се разви в протест против скъпотията изобщо – но не бяха обвинени търговците на хляб например. Нито частниците, че дават ниски заплати. За цялата скъпотия беше обвинена “държавата”, и много бързо след това – целият “елит”. Защо бяха забравени следващите, по логиката на обобщенията, най-преки  виновници: търговците – защото всичко е скъпо, и работодателите (включващи и държавата, но само като работодател)? Защото те останаха невидими от висотата на извършения метафоричен скок. Този скок показа основните антагонисти – елитът, видян като съвкупен капиталист, и “народът”, видян като съвкупност от наемни работници. И борбата би трябвало да бъде да се прокара нова черта, когато се дели произведеното. За да вземе народът повече от досега – да вземе колкото е “справедливо”.

И така, метафоричният скок противопоставя икономически “елита, роден от прехода” на “народа, пострадал от прехода”. От тази противопоставка можем да заключим, че капитализмът в България наистина е победил! (Както и че преходът е приключил много отдавна.)

Но ако погледнем съвременните капиталистически държави, вече не метафорично, а реалистично, ще видим, че век и половина след Маркс те са се научили да разпознават отдалече конфликтите между работници и работодатели. И да ги разрешават именно помежду капиталистите и работниците, далеч преди работниците да привидят като “враг” целия елит. Ключова посредническа роля тук имат профсъюзите. У нас, обаче, конфликтът стана не между реални работници и реални капиталисти – а между метафорични обществени актьори. Затова, сред “работниците” ще видим огромно количество реални капиталисти – от т.нар. малък и среден бизнес. Но по отношение на “елита” те се чувстват като наемници – наемници, на които не им дават достатъчно срещу труда! От друга страна, протестиращите никога не обвиниха „капиталистите” специално в качеството им на капиталисти – едрите капиталисти, членове на елита, бяха обвинявани не защото са капиталисти, а защото са ненормални  капиталисти - мафиоти и корупционери. Затова и сегашните профсъюзи тук не могат да свършат работа – те могат да са полезни само при конкретни конфликти за работна заплата и работни места. Но с такъв протест, в който “народ“ се бори с “елит” за метафорично “по-добро заплащане” – тези профсъюзи не могат да представляват “народа”. Напротив, народът привижда ръководителите им като част от “ония”, от елита. Това обяснява техните мятания в обречен опит да се позиционират като протестиращи.

В заключение, от тази метафорично разбрана ситуация можем да изведем следните  разумни варианти за бъдещето:

  -          Възможно е “народът” да продължи с метафоричното мислене и да привижда “елита” като “враг”. Тогава решението е революция от класически тип, на “колибите срещу дворците”. Такъв път, освен че днес е теоретично несъстоятелен и в реалното ни обкръжение обречен на провал (метефоричното мислене е лоша основа за практически действия!), – е и изключително малко вероятен. Затова не заслужава повече внимание.

-       Възможно е и “народът”, отказал се от метафорите, да осъзнае, че една

 наистина силно подкрепена отдолу класическа профсъюзна борба може да му подобри положението. Без да разчита на политическа помощ, пряко да подлага на натиск оня, който му плаща заплатата – било частника, било държавата. С това няма да си реши всички проблеми, но би могъл да си избори “по-справедливо” възнаграждение за труда. Респективно, хората могат да се организират за натиск върху държавата (примерно, да откажат да плащат данъци), докато държавата не реформира администрацията, образованието и здравеопазването така, че данъкоплатството да има смисъл. Този вариант е доста по-вероятен от първия, но дали ще бъде осъществен, дори частично, е неясно. Защото е нужно да се откажем от вчерашната си метафора за елита като капиталист, за да видим днес рационалното в нея – истинските капиталисти, а утре да започнем трудна и продължителна борба за осъществяването на този вариант.

-       Накрая, възможно е “народът” просто да се разочарова от този протест,

започнал смислено като икономически и завършил безславно като политически, и на везната на социалното ни поведение пак да го тръсне на блюдото с надпис “Няма смисъл да правим нищо!”. Това блюдо и без това е многократно по-тежко от онова другото, което бодро казва, че „от правене смисъл има”. Вероятността това да се случи е не по-малка от тази на по-горния оптимистичен вариант. Ако стане така, ще бъде жалко за високата цена, платена от протестиращите – в страдание, свръхнапрежение и самоунищожение.