Center for Liberal Strategies

6 юли, 2013

Когато се наливаха основите… в блатото

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 06:05

Напоследък опитите на определени люде в БСП да се изживяват като висша класа полит-технолози а-ла-Рус от приблизително застрашителни стават все по-смешни и развеселяващи. Все по-очевидно става, че в България, която за разлика от Русия е истинска демокрация (готов съм да дам значителен брой аргументи в полза на това твърдение, колкото и скандално да звучи то), както олигарсите, така и полит-технолозите не са и не могат да бъдат нещо повече от жалък ерзац. Но това е друга тема.

Думата тук е за една от тезите на тези жалки ерзац булгар полит-технолози, в която всъщност има необичайно висока доза истина – някъде близо 50 %. И това е тезата, че днешните протести отразяват противопоставяне на буржоазия срещу бедни (исторически адекватната думичка „пролетариат“ беше, защо ли, избегната). Всъщност, вярно е, че става въпрос точно за подобно противопоставяне в българското общество, но играчите в него не са двама, а трима. В този танц бедните не са сами и от тяхната страна има още един много важен, всъщност по-важният, участник.

Става въпрос за оформящата се вече четвърт век в България коалиция между бедни и олигарси. При това водещата страна в тази коалиция, в този танц, са олигарсите, а бедните доставят единствено електоралната масовка.

Механизмът на тази коалиция е доста прост. Когато коалицията е на власт, на бедните се обещават и подхвърлят трохи колкото да оцелеят и да продължат да гласуват срещу обещания за още трохи. По същото това време, разбира се, олигарсите обират лъвския пай от крадене чрез държавни поръчки, монополни ренти, престъпна дейност. Единствената малко по-тънка сметка в цялата работа, която е ангажимент на олигарсите, е колко точно трохи да се подхвърлят на бедните така щото те едновременно да са достатъчни за възпроизводството на бедността в нейната масовост, но в никакъв случай да не са достатъчни за трайно измъкване на значими групи бедни от бедността. Бедните са нужни на олигарсите именно като бедни, и то бедни без всякакъв шанс за забогатяване, бедни в гетата, било то етнически, възрастови или географски. Нужни са им като хора перманентно, без шанс това някога да се промени, разчитащи за самото си оцеляване като човешки същества на подаяния от държавата.

Именно затова другото много важно нещо, което се случва винаги, когато тази коалиция е на власт, т.е. през по-голямата част от времето, е социалните системи в държавата да се изграждат по начин, който с абсолютна сигурност гарантира едновременно две неща. Първото е масова бедност, чието оцеляване обаче е гарантирано от държавни подаяния. Второто е непременното, неизбежното възпроизводство на тази бедност и липсата на каквато и да било възможност или перспектива за излизане от нея. Ако човек малко по-внимателно се взре във всички социални, доминирани от държавата и нейната политика, обществени системи в България ще види съвсем ясно и твърдо заложените гаранции за непрекъснатото възпроизводство на безнадеждна и масова бедност – като се почне от политиките на социално подпомагане, мине се през политиките на пазара на труда и пенсионната система и се стигне до уж отдалечени от тази тематика държавно доминирани системи като образованието и здравеопазването. Навсякъде за всеки, който има очи да гледа, е ослепително ясно наличието на непоколебими гаранции за непрекъснато възпроизводство на масова и изцяло зависима от подаяния на управляващия елит бедност.

Та десетилетният танц на коалицията от вкарани в безизходна зависимост бедни и олигарси вкара българското общество в калното блато, в което се намира днес.

Срещу тази съвсем ясна и опитваща се да постигне вековечното възпроизводство на бедност, подаяния и крадене коалиция, срещу битието в блатото, се изправи българската буржоазия. Да, буржоазия. Тук най-безсрамно изоставям евфемизма „средна класа“ и също толкова безсрамно искам да реабилитирам думата „буржоазия“ от напълно незаслуженото очерняне, на което е подложена вече повече от век и половина. Говоря за буржоазията в нейния исконен смисъл на общност от граждани. От жители на града, обединени от ценности, език, морал, съвместни цели, споделени добродетели, форум за идеи, способност за бъдене заедно и, да, някъде там измежду другите неща и определена способност да произвеждат и разменят тъй щото да са стопански независими и постоянно да помагат на други да стават стопански независими и да напускат бедността.

Та за тая българска буржоазия става въпрос тук. Именно тя е противникът на коалицията между бедни и олигарси. Именно тя е и брашненият чувал, от който постоянно биват тупани както подаянията за бедните, така и държавните, монополните и престъпните ренти на олигарсите. Именно тя е общественият, политическият и, да, икономическият противник на управляващата коалиция. Именно тя иска в България да се излезе от блатото и да се танцува друг танц и си търси държавнически партньор за него.

И именно нея коалицията между олигарси и бедни трябва постоянно, всячески, да задушава, да държи разединена, объркана, омаломощена, апатична, отвратена. И допреди няколко седмици (по някои оценки три, по други около 20, а по трети цели 52) успяваше.

Но вече не. Тая свърши. Олигарсите и полит-технолозите, дори в техния жалък ерзац булгар вариант, могат и да се справят добре с тънкия баланс между подаяния и постоянно възпроизводство на масова бедност, но са безпомощни срещу буржоазията – не знаят как да я владеят, неспособни са да я контролират, полу-безпомощни са да я манипулират. И това, което се оказа съвсем ясно през това лято, е, че някак невидимо, въпреки всичко, напук на всякакви първоначални шансове и последващи удари, поетът би казал „тайно и полека“, за едно поколение българската буржоазия израсна, измени се, различна е, и ужасяващо изненада управляващата коалиция.

Миналото време тук е напълно нарочно. Това вече се случи. То е исторически факт. На улицата или в социалните мрежи, тези хора вече са заедно – езиково, ценностно, морално, идейно, в пълното си разнообразие и с всички противоречия. Те вече забиха своето знаме и оттук насетне тяхната обществена, политическа и, да, икономическа територия може единствено и само да се разширява – това е неумолимо заложено в законите на демокрацията и, да, на пазарното стопанство.

Причината е, че с това свое въстание българската буржоазия най-после, след 20 и повече години демокрация, посочи, маркира и бетонира моралното дъно на българската демокрация. Изля основите на нещо ново насред блатото. Това е най-важната структурна промяна в българската политическа система от разделянето на Партията от държавата. Никой вече не може да си позволи, освен на огромна и вероятно незабавна за него политическа цена, да слиза под този минимум. Бил той олигарх или бедняк, ще си удари главата в бетон. Това не е дъно, в което може да бъде копано. Единствената възможна посока за промяна е оттласкване от него. Няма никакво значение дали това ще започне да се случва след незабавни избори или след избори след няколко месеца или след следващи редовни избори (и за трите варианта могат да се изброяват плюсове и минуси).

И оттук нататък започна доста скучната, буржоазна задача на постепенното вдигане на летвата на морално недопустимото политическо поведение, на постепенното издигане над блатото. И над бедността, защото на буржоазията, за разлика от олигарсите, бедни не й трябват, а точно обратното - стопански независими хора, които да допринасят за обществото като добавят стойност. Точно това вдигане на летвата, с което обществата, с които толкова обичаме да се сравняваме, се занимават вече повече от два века. Никой друг в човешката история освен буржоазията не е успявал да го извърши.

Задвижвано от WordPress