Center for Liberal Strategies

18 януари, 2011

Франсис Фукуяма и либералната демокрация

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 03:19

По-долу вижте един интересен текст от Фукуяма за управленските модели на САЩ и Китай. За първи път от много време насам типичните за един авторитаризъм (Китай) качества се изтъкват като предимства: централизирано управление, бързи решения, липса на блокиращи и контролиращи механизми, липса на формални ограничители на властта. Тези предимства се обсъждат във връзка с отговорите на икономическата криза. Един вид, икономическата криза подчертава достойнствата на авторитарния китайски модел и недостатъците на демократичния американски.  

Икономиката и демокрацията вървяха през последните 20 години ръка за ръка: каквото бе добро за пазарната икономика, беше добро за демокрацията и обратно. Ако Фукуяма е прав, днешната ситуация ги разделя. Доброто от гледна точка на демокрацията, може да пречи на икономическото възстановяване.

Не знам дали Ф. е прав, но ме учудва бързината, с която е готов да жертва демокрацията, заради „кусурите“ и в икономическата сфера. Тирадата му за чувствителността на китайските лидери към мнението на хората е трогателна: те били отзивчиви най-вече към средната класа и бизнес интересите, но чували от време на време и гласа на простолюдието. Едва ли не, нов авторитарен идеал за упражняване на властта.     

От друга страна, демокрацията, за да е атрактивен политически модел, трябва да е икономически стабилна и да осигурява прилични доходи и растеж за голямото мнозинство от хора. Фукуяма дори открива причината, поради която това напоследък не се случва: банкрутиралата „Рейгъномика…, която остави гигантски дефицити, безмозъчно орязване на данъците и липса на адекватна финансова регулация“. Много добре казано – точно и елегантно!

Какво пречи на демокрацията да се справи с този интелектуален банкрут? Фукуяма сигурно се е уплашил от уродливите рожби на политическата надпревара – например, „Чаената партия“, която успява да въплъти по радикално-абсурден начин повечето мантри на рейгъномиката, измислена конституционна история, любов към пищовите и омраза към хомосексуализма. Ако такива псевдо-революционери, закъснели с няколко века, спечелят политическия дебат, икономическият модел на САЩ най-вероятно ще колабира. Но все пак, на мен ми се струва, че здравият разум ще надделее и демокрацията ще се справи по един достоен начин с настоящата криза в САЩ.

Нека за момент предположим, че това не се случи, обаче. Аз не бих винил демокрацията за този провал и в никакъв случай не бих тръгнал да я заменям с китайски авторитаризъм. Демокрацията позволява на народите да изпадат в моменти на глупост, да ходят на чаени партита и пр. Позволява им да експериментират и да се учат от грешките си (както си знаем добре).

Текстът е поучителен, за тези които вярват, че ефективната пазарна икономика задължително предполага демокрация и че най-добрата защита на демокрацията е свободния пазар. Връзката между тези понятия не е логически или концептуално необходима. Понякога може да се наложи да се избира между демокрация и икономическа ефикасност, за беда на икономистите и за радост на авторитарно настроените.

 

US democracy has little to teach China

By Francis Fukuyama

Published: January 17 2011 19:54 | Last updated: January 17 2011 19:54

 

The first decade of the 21-century has seen a dramatic reversal of fortune in the relative prestige of different political and economic models. Ten years ago, on the eve of the puncturing of the dotcom bubble, the US held the high ground. Its democracy was widely emulated, if not always loved; its technology was sweeping the world; and lightly regulated “Anglo-Saxon” capitalism was seen as the wave of the future. The US managed to fritter away that moral capital in remarkably short order: the Iraq war and the close association it created between military invasion and democracy promotion tarnished the latter, while the Wall Street financial crisis put paid to the idea that markets could be trusted to regulate themselves.

China, by contrast, is on a roll. President Hu Jintao’s rare state visit to Washington this week comes at a time when many Chinese see their weathering of the financial crisis as a vindication of their own system, and the beginning of an era in which US-style liberal ideas will no longer be dominant. State-owned enterprises are back in vogue, and were the chosen mechanism through which Beijing administered its massive stimulus. The automatic admiration for all things American that many Chinese once felt has given way to a much more nuanced and critical view of US weaknesses – verging, for some, on contempt. It is thus not surprising that polls suggest far more Chinese think their country is going in the right direction than their American counterparts.

But what is the Chinese model? Many observers casually put it in an “authoritarian capitalist” box, along with Russia, Iran and Singapore. But China’s model is sui generis; its ­specific mode of governance is difficult to describe, much less emulate, which is why it is not up for export.

The most important strength of the Chinese political system is its ability to make large, complex decisions quickly, and to make them relatively well, at least in economic policy. This is most evident in the area of infrastructure, where China has put into place airports, dams, high-speed rail, water and electricity systems to feed its growing industrial base. Contrast this with India, where every new investment is subject to blockage by trade unions, lobby groups, peasant associations and courts. India is a law-governed democracy, in which ordinary people can object to government plans; China’s rulers can move more than a million people out of the Three Gorges Dam flood plain with little recourse on their part.

Nonetheless, the quality of Chinese government is higher than in Russia, Iran, or the other authoritarian regimes with which it is often lumped – precisely because Chinese rulers feel some degree of accountability towards their population. That accountability is not, of course, procedural; the authority of the Chinese Communist party is limited neither by a rule of law nor by democratic elections. But while its leaders limit public criticism, they do try to stay on top of popular discontents, and shift policy in response. They are most attentive to the urban middle class and powerful business interests that generate employment, but they respond to outrage over egregious cases of corruption or incompetence among lower-level party cadres too.

Indeed, the Chinese government often overreacts to what it believes to be public opinion precisely because, as one diplomat resident in Beijing remarked, there are no institutionalised ways of gauging it, such as elections or free media. Instead of calibrating a sensible working relationship with Japan, for example, China escalated a conflict over the detention of a fishing boat captain last year – seemingly in anticipation of popular anti-Japanese sentiment.

Americans have long hoped China might undergo a democratic transition as it got wealthier, and before it became powerful enough to become a strategic and political threat. This seems unlikely, however. The government knows how to cater to the interests of Chinese elites and the emerging middle classes, and builds on their fear of populism. This is why there is little support for genuine multi-party democracy. The elites worry about the example of democracy in Thailand – where the election of a populist premier led to violent conflict between his supporters and the establishment – as a warning of what could happen to them.

Ironically for a country that still claims to be communist, China has grown far more unequal of late. Many peasants and workers share little in the country’s growth, while others are ruthlessly exploited. Corruption is pervasive, which exacerbates existing inequalities. At a local level there are countless instances in which government colludes with developers to take land away from hapless peasants. This has contributed to a pent-up anger that explodes in many thousands of acts of social protest, often violent, each year.

The Communist party seems to think it can deal with the problem of inequality through improved responsiveness on the part of its own hier­archy to popular pressures. China’s great historical achievement during the past two millennia has been to create high-quality centralised government, which it does much better than most of its authoritarian peers. Today, it is shifting social spending to the neglected interior, to boost consumption and to stave off a social explosion. I doubt whether its approach will work: any top-down system of accountability faces unsolvable problems of monitoring and responding to what is happening on the ground. Effective accountability can only come about through a bottom-up process, or what we know as democracy. This is not, in my view, likely to emerge soon. However, down the road, in the face of a major economic downturn, or leaders who are less competent or more corrupt, the system’s fragile legitimacy could be openly challenged. Democracy’s strengths are often most evident in times of adversity.

However, if the democratic, market-oriented model is to prevail, Americans need to own up to their own mistakes and misconceptions. Washington’s foreign policy during the past decade was too militarised and unilateral, succeeding only in generating a self-defeating anti-Americanism. In economic policy, Reaganism long outlived its initial successes, producing only budget deficits, thoughtless tax-cutting and inadequate financial regulation.

These problems are to some extent being acknowledged and addressed. But there is a deeper problem with the American model that is nowhere close to being solved. China adapts quickly, making difficult decisions and implementing them effectively. Americans pride themselves on constitutional checks and balances, based on a political culture that distrusts centralised government. This system has ensured individual liberty and a vibrant private sector, but it has now become polarised and ideologically rigid. At present it shows little appetite for dealing with the long-term fiscal challenges the US faces. Democracy in America may have an inherent legitimacy that the Chinese system lacks, but it will not be much of a model to anyone if the government is divided against itself and cannot govern. During the 1989 Tiananmen protests, student demonstrators erected a model of the Statue of Liberty to symbolise their aspirations. Whether anyone in China would do the same at some future date will depend on how Americans address their problems in the present.

The writer is a fellow at the Freeman Spogli Institute for International Studies at Stanford University. His latest book, The Origins of Political Order, will be published in the spring.

7 януари, 2011

Déjà vu по поречието на Марица

Публикувано в: Uncategorized — admin @ 03:01

Déjà vu по поречието на Марица

Нов постинг на Димитър Бечев в блога на Foreignpolicy.bg

Последните дни световните агенции разпространиха новината, че Гърция се готви да строи стена по 12 километровия сухопътен участък на общата граница с Турция в Западна Тракия. През последната година страната беше залята от нелегални имигранти, цитира се дори бройката 100 000. Разположението на стената - на петдесетина километра южно от Свиленград - съвсем не е случайно. Турция придобива от Гърция териториалния анклав около Караагач, намиращ се отвъд Марица (Еврос), по силата на Лозанския мирен договор от юли 1923 г. В Караагач е разположена гарата на гр. Одрин (Едирне), която Турция отстъпва на България през септември 1915 г. под натиска на Германия и Австро-Унгария, стремящи се да привлекат София като съюзник в Първата световна война. Сравнението между днешна интегрираща се Европа на Шенген и онази Европа, раздирана от унищожителни конфликти, буди размисли. Военната сила е заменена с нови форми на упражняване на организирано и легитимирано насилие - издигането на стени и най-разнообразни форми за контрол и регулиране на движението на хора.

Още един интересен исторически паралел. През октомври 1922 г. в Одрин и Караагач е не друг, а Ърнест Хемингуей, кореспондент на Toronto Star. В дъждовните есенни дни писателят наблюдава безкрайни върволици от хиляди гръцки бежанци и войска, стичащи се от калните пътища на  Източна Тракия. Според примирието от Муданя гърците имат само 72 часа да предадат днешна европейска Турция на победоносните сили на Мустафа Кемал паша (бъдещия Ататюрк). Започнала е невижданата дотогава размяна на население, в която участват почти 2 млн. души в Турция, Гърция и България.

Линк към останалите постинги на Димитър Бечев в блога на Foreignpolicy.bg

6 януари, 2011

Либерман: Турция e като предреволюционен Иран

Публикувано в: Uncategorized — admin @ 01:02

Нов постинг на Димитър Бечев в блога на Foreignpolicy.bg

Либерман: Турция e като предреволюционен Иран

В коментар за Jerusalem Post израелският външен министър Авигдор Либерман заявява, че “някои скорошни събития напомнят за Иран преди Ислямската революция”. След промените през 1979 г. Иран се превърна от близък съюзник в регионален съперник на Израел в Близкия изток. Паралелът между Аятолах Хомейни и  Партията на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi, AKP), която управлява в Анкара от 2002 г. насам, разбира се, е неуместен. Дори и най-яростните критици на Ердоган вътре в страната не чертаят песимистични прогнози за развитие по ирански сценарий. Подобни дебати бяха на дневен ред през 90-те. Въпреки завоя в политиката си спрямо Израел и все по-близките си отношения със Сирия и Иран АКП едва ли ще търси ескалация на напрежението. Това не значи, че отсъстват рискове. След провала на преките преговори между Израел и Палестинската автономия в Близкият изток витае призракът на нов конфликт . За Турция ще бъде трудно да не вземе страна - по-скоро с политически, отколкото с военни средства - ако се стигне до нова вълна от насилие. Да се надяваме, че разумът ще надделее!

Линк към останалите постинги на Димитър Бечев в блога на Foreignpolicy.bg

Задвижвано от WordPress