Center for Liberal Strategies

26 ноември, 2010

Какво става в Еврозоната?

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 10:30

Загледана в голи дупета и таралежи, българската общественост е като цяло здравословно незаитересувана от европейската проблематика. Най-важният настоящ европроблем според нас е БГ-членството в шенгенската зона, основно заради принципа „където всички турци (гастарбайтери, в случая), там и Гол Хасан”. И въпреки цялата фиксация в голотата като такава, заголеността на БГ икономиката за ветровете откъм еврозоната парадоксално не е събудила никакъв интерес досега. А в тази еврозона като че ли става нещо, което би поставило под въпрос цялостната ни експозиция (с нейните загърнати и не-дотам загърнати части).

Винаги е имало песимисти по отношение на еврото, така че не е голямо чудо, че те в момента надигат глас. Но все пак техните аргументи трябва да бъдат сериозно разгледани. Ето един аргумент, който на мен ми се струва интересен, и бих искал да чуя мнения на специалисти по него:

1)      Дисбалансите между Германия и периферните икономики на еврозоната Ирландия, Гърция, Португалия, Испания, Италия и т.н. се задълбочават. Центърът започва да излиза от кризата, докато в периферията тя се е настанила трайно;

2)      Настояването на Германия за строга и незабавна фискална дисциплина в периферията само влошава нещата, защото засилва рецесията там;

3)      Има необходимост от значителен общ ЕС фонд, който да стабилизира и оздрави периферните икономики. Без такъв фонд, те ще падат една след друга, като плочки от домино – просто в един момент няма да могат да си платят дълговете;

4)      Германия се противопоставя на създаването на такъв фонд в съответните мащаби. Тя иска частните инвеститори да си „понесат отговорността”, което води до разпродаване на бондовете на периферните икономики и на ескалация на кризата;

5)      На всичко отгоре, Германия не може да участва в създаването на такъв фонд поради вътрешни конституционни разпоредби, ограничаващи количеството дълг, което тя може да натрупа. С други думи, дори Меркел да се съгласи на политическо решение, Конституционният съд в Карлсруе може да изпее лебедовата ария на еврото. (Толкова за достойнствата на т.нар. „фискален борд”, по който мнозина у нас се прехласват).

Според мен, този аргумент подценява гъвкавостта на европейската политика и на юриспруденцията на Федералния конституционен съд. Все още има място за проявата на здрав разум и спасяване на общата валута. Но по същество ми изглежда верен – една негъвкава немска политика може да доведе до срутване на еврото.

Ето една добра статия за неудачността на някои от решенията, за които Германия настоява в сегашната криза (http://www.ceps.eu/book/mechanism-self-destruction-eurozone)

Пействам и цитат от текст на Мартин Улф, озаглавен Примерът с Ирландия опровергава немската позиция  от ФТ 23.11.2010 г.; Улф развива по-подробно горния аргумент:

„……………

What, then, is this canonical perspective? It is that the core problems of the eurozone are those of fiscal incontinence and economic inflexibility and so the right solutions are fiscal discipline, structural reform and debt restructuring. Ireland, however, is not in difficulty because of fiscal failings, but because of financial excesses; Ireland has needed rescue, notwithstanding its astonishingly flexible economy; and an emphasis on restructuring of debt has, predictably, triggered a crisis. These realities should make Germany rethink. Will it? I doubt it.

Ireland is nothing like Greece. Back in 2007, Ireland’s net public debt was just 12 per cent of gross domestic product. This compares with 50 per cent in Germany and 80 per cent in Greece. Spain, too, had net public debt in 2007 at just 27 per cent of GDP. If the fiscal rules had been applied as ruthlessly as German policymakers say they now want (though their predecessors resisted their application to themselves in the early 2000s), they would have affected France and Germany more than twice as often as Ireland or Spain between inception of the eurozone and the current wave of crises.

It was not the public but the private sector that went haywire in Ireland and in Spain. In the low interest rate environment caused principally by chronically weak demand in core European countries – Germany’s real domestic demand was a mere 5 per cent higher in 2008 than in 1999 – asset prices and credit exploded in several peripheral countries, particularly Ireland. An expansionary monetary policy has to work in much this way, somewhere. Moreover, until November 2007, spreads of Irish and Spanish public debt over German levels were next to zero. Nor is it surprising that private suppliers of credit failed to discipline the boom: they caused it.

Then came the “Minsky moment”. Financial markets changed state, asset prices collapsed, all the dreadful lending emerged into view and the Irish government rushed to guarantee its banks. The combination of the guarantees with huge fiscal deficits caused by private sector retrenchment – the Irish private sector will run a financial surplus of 15 per cent of GDP this year, according to the International Monetary Fund – has caused an explosion of public indebtedness. But this calamity is the consequence of the crisis, not its cause. Moreover, the notion that Ireland might have run a fiscal surplus big enough to offset the destabilising impact of the private sector boom is ludicrous. This was also not required by the treaties, which take no account of private sector misbehaviour.

So much for the causes. Now consider the solutions. Ireland is certainly not lacking in flexibility. On the contrary, its unit labour costs have collapsed, relative to Germany’s. This gives the country a good chance of growing out of its difficulties, in the long run. But, in the short run, the fall in wages and prices worsens the overhang of euro-denominated indebtedness. Under pressure, Ireland has also imposed fiscal retrenchment. But deflating an economy suffering from the collapse of an asset price bubble often fails to work, though Ireland, as a small open economy, has a better chance of exporting its way out than other vulnerable eurozone members.

Unfortunately, while Ireland was trying to achieve just that, the members of the eurozone agreed to introduce a sovereign debt restructuring mechanism, at the behest of Germany. In fact, the agreement on October 18 between Angela Merkel, Germany’s chancellor, and Nicolas Sarkozy, France’s president, to seek a treaty revision to introduce such a mechanism triggered bond sell-offs in Greece, Ireland and Portugal (see chart). This, in turn, helped cause the renewed bout of panic.

As Leuven University’s Paul de Grauwe, a fierce critic of these ideas, notes in a paper for the Centre for European Policy Studies, legitimation of sovereign debt restructuring is sure to create speculative runs. Instead, he recommends the creation of a large European monetary fund, to fund needed adjustment. The case for this is that the private sector creates self-sustaining excesses on the upside and the downside. By assuming the worst, it makes dire outcomes almost inevitable. This provides the case for such a crisis lender. This does not preclude debt restructuring, but that should happen only when adjustment is infeasible. Without liquidity support, however, retrenchment alone will too often fail to turn adverse sentiment round, because investors find the promise of ever harsher austerity unbelievable. Default may then be unavoidable, even if it would be unnecessary with less onerous terms on borrowing.

Evidently, the German view of how to proceed reflects more than the convictions of its elite. The hostility of the public to “bail-outs”, even if they were to get their money back, plus the role of its constitutional court, make its demands inevitable. The big question, however, is whether a monetary union run on German lines can work.

At best, reliance on fiscal disciplines and sovereign debt restructuring is sure to generate massively pro-cyclical policy. At worst, it will generate serial depression and default among member countries. Moreover, this is also a global problem: the emphasis on deflationary adjustment in weaker countries risks turning the eurozone as a whole into a gigantic Germany, dependent on importing demand from the rest of the world. As Philip White has noted in a paper for the pro-European Centre for European Reform, the eurozone is far too large to play such a role in the world economy. Thus, the question of imbalances within the eurozone is inescapable, however much Germany may wish to resist such a discussion...”

25 ноември, 2010

Денят на благодарността и икономиката

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 09:54

Днес е Денят на Благодарността, може би най-американския празник от всички. В момента, в който пиша това, пуйките отвъд океана вече цвърчат апетитно след няколко часа печене, и в очакване на още няколко часа. Боровинковият сос се приготвя, а бананите и сладоледът са готови скоро да се превърнат в Банана Сплит.

Вече почти всички в Европа за запознати с този чисто американски празник, но все пак си остава един интересен въпрос: какво всъщност се празнува?

Повърхностният отговор е, че се празнуват едновременно две неща: първо, първата “добра” реколта на една от първите европейски колонии в Америка - тази в Плимут, Масачусетс, основана през 1620 от пътниците на легендарния кораб Мейфлауър. Второ, празнуват се първите случаи на “помиряване” на отношенията между новите заселници от Европа и значително по-старите заселници на американския континет, известни днес като индианци. Това са първите случаи на действия и отношения на сътрудничество и съвместна дейност на двете групи хора, извън добре известните конфликти и противопоставяне, за които всички добре знаем.

Това е на повърхността и е добре известно. По-малко познатата и много по-дълбока е същинската причина за промяната в съдбините на Плимутската колония, настъпила през есента на 1623. (още…)

19 ноември, 2010

Интересно откъм производителността

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 10:54
Бележка: този постинг беше направен на 19 ноември сутринта, но по някаква за мен все още неведома причина изчезна следобеда. Сега правя опит да го повторя, но няма как да е идентичен.
 
Та в един разговор миналата седмица възникна въпросът какво става с производителността на труда в Бг по време на кризата. Естествено се насочих към базата на Евростат, където към допълнителните индикатори за националните сметки има и данни за производителността на труда. Данните са за производителност на зает и на час работа, като аз избрах да се занимая с вторите - за моите цели тук е по-важен броят работни часове, а не точно кой ги е изработил. Изтеглих си данните във варианта сезонно изгладени с отчитане на промените в работните дни в три формата - реален индекс с база 2000, процентна промяна спрямо предходно тримесечие и процентна промяна спрямо съответно тримесечие на предходната година.
 
Първият въпрос беше как се е променила към средата на 2010 производителността спрямо периода преди кризата, представен от последното тримесечие на 2007 (през което по официалната датировка САЩ навлязоха в рецесия). Очакването ми беше в сравнението с останалите от ЕС Бг да се окаже някъде по средата. Оказа се, че има данни за 18 от 27-те. Резултатът е показан на първата графика: (още…)

18 ноември, 2010

Поредна отбелязка за БВП данните

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 01:08

Това е само кратко отбелязване на факта, че явно огромната работа по ревизирането он НСИ на данните за БВП, особено на тримесечно ниво, май е поприключила. Причината да го мисля е, че през изминалата седмица най-после на страницата с данни за БВП бяха качени новите версии на неизгладените тримесечни данни по производствения метод и по метода на разходите за крайно ползване.

Основната новост е, че вече данните за “индекс на физическия обем, съответно тримесечие на предходната година = 100″ са консистентни с данните за данните за реалния БВП и БДС в константни левове от 2000. Преди това проблемът беше, че индексите на физическия обем показваха един реален растеж (примерно спад на второ тримесечие на 2010 спрямо второ тримесечие на 2009 с 1.4 %), а данните за БВП в константни левове показваха друг растеж (положителен растеж от 0.5 % за същите две тримесечия) и това беше валидно за всяка година след 1996. Доколкото и двете неща показват едно и също нещо - реалните промени в икономиката, т.е. промените след елиминиране на динамиката на цените - би трябвало да показват и един и същ растеж и това разминаване ме притесняваше.

Сега проблемът е елиминиран и данните са вътрешно консистентни. Това, което се е случило, е, че новите, ревизирани данни за БВП, както номиналния, така и за този по константни цени от 2000, са станали база за преизчислението на индексите на физическия обем.

Добрата новина е, че явно работата по почистването и подреждането на къщичката на българските национални сметки продължава.

Не че някога е възможно да свърши…

17 ноември, 2010

БВП флашката и сезонното изглаждане, май за последно

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 02:38

След сериозните промени през това лято и ранна есен в начина на докладване на данните за БВП, този постинг май ще е последен по повод флашката и сезонното изглаждане, оттук насетне тези данни ще са си налични в сайта на НСИ.

Желанието ми беше да проверя доколко с мойте леко дърварски и елементарни методи, с които досега се опитвах да придобия идея колко е сезонно изгладеното ниво и темп на растеж на тримесечните данни за БВП имат нещо общо с “действителността”, или по-коректно казано с евентуалното сезонно изглаждане на самото НСИ, когато то се появи и е официално. Проблемът се оказа, че едновременно се случиха две неща - първо, НСИ започна да дава сезонно изгладени данни (преклонение и благодарности за това!!), и, второ, НСИ ревизира целия ред на БВП петнадесет години назад.

И така, новото официално сезонно изглаждане се основаваше на новите данни, а моето старо дърварско изглаждане беше правено със старите данни. И стана невъзможно да се прецени дали разминаванията между моите неща и официалните се дължат на дърварското ми изглаждане или на променените данни, най-вероятно на комбинация от двете, неизвестно каква. (още…)

1 ноември, 2010

Една всъщност интересна идея на доц. Христосков

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 11:23

На състоялата се на 26 октомври дискусия за пенсионната реформа, домакинствана от БАН (виж тук, тук, тук, тук, тук, а сигурно има и на още места), доц. Христосков, обсъждайки опасностите пред разходопокривната система, изказа една много интересна мисъл. А именно, че би трябвало възрастта за пенсиониране да се извади от усмотрението на текущите политици и нейното определяне да става на по-автоматичен принцип, като предлаганото от него принципно решение е възрастта автоматично да се мени така, че в съответствие с актюерските разчети приблизително трудовият стаж да е два пъти по-дълъг от очакваната продължителност на живота на хората след тяхното пенсиониране. Т.е. право да се пенсионират да имат хората, на които по актюерските разчети им остава да живеят два пъти по-малко, отколкото са работили.

Човек може много да спори дали два пъти, дали три пъти, но в случаят важното е принципната идея. Тя лесно може да бъде модифицирана. А именно, всяка година да се пенсионират само толкова хора (стриктно по възраст от най-възрастните надолу по ЕГН), че съотношението между осигуряващи се в НОИ и получаващи пенсия от НОИ да се запазва на някаква определена стойност - дали ще бъда 4 осигуряващи се на един пенсионер, или 3 осигуряващи се, или двама (в момента съотношението е под 1.5). И в преходния период просто никой не се пенсионира докато не се достигне до това положение на нещата, при което разходопокривният стълб все пак може да издържа.

Или пък ако това съотношение е нарушено в посока повече пенсионери спрямо осигуряващи се, тогава автоматично, по формула, да се намаляват пенсиите.

Доколкото знам, нещо подобно има в Швеция.

Според мен нещо такова наистина може да елиминира дефицита на НОИ след време. Въпросът е всеки да сметне това какво означава за неговата евентуална пенсионна възраст или размер на пенсията в рамките на тази система. Може би тогава ще погледнем да гнусните идеи на пазарните фундаменталисти за значително по-голяма тежест на капиталонатрупващия стълб и оставянето за разходопокривния на предимно социални и преразпределителни функции по по-свеж начин.

Само за илюстрация: през 2008 г., според годишника на НОИ, броят на осигурените е бил около 2 850 000, а броят на пенсионерите около 2 200 000. Дори да вземем най-ниското разумно съотношение осигурени/пенсионери от 2, това означава, че пенсионерите е трябвало да бъдат около милион и половина, т.е. със 700 хиляди по-малко. Това автоматично означава не само, че нито един от 112-те хиляди хора с новоотпуснати през 2008 година пенсии (тази цифра е на стр. 142 в Гонишника) не е трябвало да се пенсионира, но и този процес да продължи няколко години, за да се стигне до едно съотношение, което не само не е особено благоприятно, но е може би под долната граница на разумното.

Ако вземем тясното предложение да доц. Христосков и въведем изискване броят години осигуряване да е два пъти по-голям от броят години очакван живот след пенсиониране, тогава средната възраст на пенсионерите с новоотпуснати пенсии е 56.1 години (стр. 144 в Годишника). Очакваният брой години оставащ живот при условие, че тези хора вече са навършили 56 години, е средно поне двадесет години, вероятно по-близо до двадесет и пет (в публикацията на НСИ за населението за 2008, на стр. 134 може да се види, че въз основа на данните от 2006-2008 очакваната продължителност на предстоящия живот след навършване на 56 годишна възраст е 21.44 години, към 2010 това почти сигурно се е увеличило). Почти сигурно е, че сред тези средно 56 годишни хора имащите повече от 40 години осигуряване са, максимум, единици. Отново - и при този подход почти никой от тези десетки хиляди хора не би трябвало да се пенсионира.

Този пример идва да покаже, че в момента, в който се направи удачно предложение - а предложенията за изваждане на политиците от решенията за пенсиите и автоматизирането на процеса въз основа на елементарни разумни правила е именно такова - лъсва цялата несъстоятелност и невъзможност за успех при днешните реалности на разходопокривната система. Това не прави капиталонатрупващата система кой знае какво, и тя има много проблеми. Но е значително по-малко лоша, най-малкото защото все пак е финансово състоятелна.

Задвижвано от WordPress