Center for Liberal Strategies

30 септември, 2010

Икономиката ли е в политиката или точно обратното?

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 08:16

Много приятно закачлив постинг на Дани и страшно интересен негов и на Ружа текст (не че не го бях чел).

Не мога да се стърпя и ще направя няколко забележки.

Първо, моят прочит на Маркс е малко по-различен от този на Дани. Маркс не е за премахване на капиталистическата държава. Маркс е за премахване на държавата изобщо. Поне на мен така ми изглежда.

Второ, абсолютно съм съгласен с твърдението на Дани и Ружа, че Маркс е блестящ критик на съвремието си. Също така съм съгласен, че по отношение на неговите рецепти за преодоляване на проблемите на капитализма са от типа “нъпанала се планината и родила мишка”.

Но. (още…)

30 септември, 2010

По повод на Маркс (Карл, а не Граучо)

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 06:22

Доколкото разбирам, Гоги започва на страниците на този блог една несистематична, по-скоро инцидентна либертарианска ре-интерпретация на Маркс. Теоретичен мегдан за такава има, доколкото Маркс е бил твърд противник на капиталистическата държава и е бил за нейното премахване чрез революция (много либертарианци споделят едно такова отношение към държавата). Както става ясно от цитирания от Гого пасаж, Маркс е против реформирането на капиталистическата държава, което предлага Ласал - за Маркс целта е да се започне на чисто, след революционна трансформация, диктатура на пролетариата и пр. Гого трябва да отчете, обаче, че след една такава реформа по Маркс, частно образование така или иначе няма да има.

По-долу поствам един стар наш текст с Ружа Смилова върху Маркс и настоящата финансова криза (беше публикуван във Форин Полиси). Преди това обаче, пак по повод на Маркс, със задоволство отбелязвам, че Freedom House започва да прави индекс на правата на работниците по света, подобен на индекса на свободата, който се прави ежегодно. Първото издание, което не включва България, може да намерите тук: http://www.freedomhouse.org/uploads/specialreports/workers_rights/2010/WorkerRightsOverviewEssay-FINAL.pdf

Ето и текста:

Карл Маркс, кризата и призраците на комунизма

Даниел Смилов и Ружа Смилова

Финансовата криза подтикна някои хора да препрочетат Маркс, а други да си купят избраните му съчинения. Мащабите на тeзи странични ефекти обаче са пренебрежимо малки, за да си заслужават пространен анализ. Все пак в никакъв случай не можем да говорим за някакво ново, глобално „Голямо четене”. Интересна е липсата на възроден интерес към Маркс в Източна Европа, която като че ли предпочита да не събужда старите си призраци. Може би тази част на континента изобщо е спряла да чете и мисли и се е отдала на безпросветна консумация на новопридобитата си свобода. Но и самият Маркс не е хранил особени надежди, че идеите му ще се реализират на Изток. Напротив, той е смятал, че комунизмът ще победи в най-модерните, най-развитите общества. Нещо повече, според него, колкото повече модерният капитализъм се глобализира, толкова повече нараства вероятността и необходимостта от комунистическа революция. 
Дали пък този момент не наближава? Вярно е, че комунизмът се провали в предмодерните общества на Азия, Африка и Русия, но може би едно второ издание в глобализирания свят на съвременния капитализъм би било по-успешно? Източна Европа обаче, е права да се съмнява в подобни пророчества. Комунизмът, като преживян опит, за нея има привкуса на сантиментално предмодерен отговор на проблеми, породени от модернизацията. Пак като част от опит за Изтока е очевидност, че комунизмът води в крайна сметка до изостаналост, бедност и нелепа имитация на развития свят. За тези резултати не е виновен човекът от Изтока с неговата неизбежна ориенталщина (в добрия смисъл на думата, като при „българщина”). Този резултат е логично и неизбежно следствие на самата комунистическа идеология. 
Модернизацията на всяко общество е процес на интензивно разделение на труда и обособяването на все повече специализирани области. Икономиката става сравнително автономна сфера със собствена логика и рационалност (максимизиране на частни интереси), правото се обособява (съдебна независимост и върховенство на закона), политиката също (максимизиране на обществения интерес) и т.н. Появяват се професионалисти и експерти, познавачи на отделните области, които ревниво охраняват границите на своето познание. Модерният свят, в този смисъл, е свят, който мнозинството от хората не познават и не могат дори и теоретично да опознаят. 
Марксовият комунизъм е романтически бунт срещу тази задълбочаваща се специализация, която отчуждава човека, т.е. прави света му странен и непознат. Спомняте си алтернативния комунистически идеал, при който всеки може потенциално да върши всичко: да е интелектуалец и работник, да е мислител и деец, селскостопански труженик през деня – литературен критик през нощта… 
Маркс е бил особено притеснен от един аспект на тази модернизация: автономизацията на икономическото като сфера на частния интерес според него изпразва от собствено съдържание политиката и правото и ги прави обслужващи, подчинени области. Те стават „надстройка” на икономически отношения. Докато икономическото автономно има приоритет, общественият интерес не може да бъде защитен. Ще има винаги доминация на определени частни интереси: тези на класата на притежателите на средствата за производство . 
Спомняте си и пътя за реализацията на алтернативния комунистически идеал: бариерите между отделните сфери на специализация трябва да бъдат съборени, като се започне с отнемането на автономията на икономиката. За целта се социализира собствеността и икономиката се подчинява на рационалността на политиката: вместо да се максимизира индивидуалния частен интерес, започва директна максимизация на общественото благо.
Резултатите от тази рецепта за човека от Изтока са до болка познати. Да оставим настрана насилието, което комунистическата революция предполага. Да си представим, че преходът от капитализъм към комунизъм може да стане доброволно, без проливане на кръв. Дори и тогава централният проблем с Марксовия комунистически идеал си остава: неговият романтически бунт срещу модернизацията не предлага като алтернатива нищо повече от едно завръщане към предмодерния синкретизъм на подчиняване на частното и гражданското на властова йерархия. Никак не беше случайно, че в комунистическите общества политическите органи започнаха да решават все по-специализарани задачи от частен характер, докато се стигна до това, парламентът на ГДР да определя формата на вратата на колите „Трабант”. Иронията бе, че политическите органи започнаха (по неизбежност) да се „специализират” вторично: соц-ът стана добър в отделни области на военната индустрия, космонавтиката, тежката индустрия, и комично слаб и имитативен в останалите. 
Изоставането в някои сектори доби предмодерни измерения. „Трабанта”, например, представляваше сам по себе си един четириколесен (и все пак по-удачен) вариант на Потъомкиново село: пословичното имитативно усилие на едно предмодерно общество да изглежда модерно. По-важното беше обаче възраждането на предмодерни, феодални по същество, форми на политически живот с неизбежното възникване на „номенклатурата”. Наистина, този модел изличи политическото значение на частното, персонално богатство, но го замести с произход, лоялност към патрона, лоялност към владетеля и т.н. – т.е. с „политическия капитал” на предмодерността.
С други думи, провалът на комунизмът не беше случаен: проблемът не беше в това, че той попадна на неразвити и необразовани общества. Провалът му беше концептуален. Той пренебрегна императивите на модернизацията и стана сам нейна жертва: създаде колаж от модерност и предмодерност, в който се преплитаха космически технологии със саморъчно отгледани и консервирани плодове и зеленчуци, еманципация на жените с феодално закрепостяване на гражданите по работни места, излишък на социален контрол и дефицит на тоалетна хартия. Комунистическият идеал представляваше романтичен бунт срещу специализацията и отделянето на автономни сфери, бунт, чийто собствен алтернативен идеал се оказа безнадеждно носталгичен и овехтял. Ето защо той не успя дори в модерни за времето си и индустриализирани общества, като ГДР и Чехословакия: върна и тях десетилетия назад не поради глупостта и посредствеността на управниците им (те никъде не се избират по IQ, така или иначе), а поради съдържанието на идеологията и целите си.
Настоящата криза на капитализма едва ли може да доведе до възраждане на марксизма и до рециклиране на комунистическия идеал. Маркс може да е забележителен критик на капитализма, който вижда неговите кризи, ограничения и вътрешни противоречия. Но Маркс като визионер и реформатор е остарял и демоде. Анализатори, като Шумпетер, например – които сами по себе си принадлежат също на миналото - са по-актуални с тезите си, че капитализмът се гради на творческата разруха, че кризите подпомагат иновацията и движението напред.
И все пак, по отношение на Източна Европа, за Маркс остава утехата на мислителите, които дори с грешките си са способни да определят съдбите на цели поколения. Марксовата критика на модерния капитализъм определено пресилва тезата за автономността на икономиката от политиката; той всъщност подменя вярната идея за относителната автономност на икономиката от политиката с радикалната констатация за подчинеността на политическото на логиката на частния интерес при капитализма. 
Парадоксът е в това, че точно този погрешен редукционизъм се оказа дълбоко вкоренен в съзнанието на източно-европееца дори 20 години след падането на Берлинската стена. Първоначалният ентусиазъм за демокрацията като че ли бе заменен от разочарование, зад което прозира подозрението, че политиката е безсилна по отношение на частните икономически интереси, че тя ги обслужва, а не ги контролира и регулира. Източно-европеецът днес не вярва вече в комунистическата алтернатива, но настоящето му се струва ущърбно и същностно корумпирано. Вместо за социални революционери à la Маркс, пост-социалистическият човек гласува за антикорупционни герои като братята Качински, Царя, Бойко Борисов, Яне Янев и т.н. Или пък за националисти, като Путин, Орбан, Сидеров, и пак братята Качински. Особеното и в двата случая е, че и национализмът, и антикорупционната риторика са сурогати на Марксисткото желание да се поставят политически юзди на икономиката: в първия случай като се фаворизира „национално отговорния” капитал и се преследват чужденците, спекулантите и нелоялните малцинства, а във втория, като се търси преразпределение чрез политика на криминализация на опонента (оправдана или не). 
Точно като Маркс, пост-социалистическият човек се притеснява от факта, че икономиката доминира политиката, като дава възможност на богато малцинство да диктува решения на обществото. Това, всъщност, е коренът на възприятието за всепроникваща „корупция”. За разлика от Маркс, обаче, решението се търси не в революция (слава Богу), а в антикорупционни жестикулации и национализъм – все пак по-малко и поносимо зло. 
Дали този странен баланс би донесъл частично интелектуално удоволетворение за Маркс? Колкото и разочарована от комунизма да е Източна Европа, тя все пак продължава да мисли в схеми, които са по същината си марксистки. От едната страна са антикорупционните националисти и популисти (които са сурогат социал-революционери и искат да сложат политически юзди на икономическото), а от другата са про-пазарните консерватори, за които икономиката е свещена крава, свободна от всякаква политическа интервенция. Маркс не би имал никакви възражения срещу едно такова политическо деление: само би бил фрустриран от непрекъснатото репликиране на модела и невъзможността на мечтаната от него революция. Източна Европа е още по-фрустрирана, защото тя дори не мечтае за революция.
Поради устойчивостта на марксистките мисловни схеми, посткомунистическа Европа рискува да не оцени интелектуалните шансове за преосмисляне на баланса между икономика и политика, които настоящата криза предлага. Въпросът не е дали едната сфера да доминира другата – старият марксистки въпрос. Историята на 20-ти век ни е показала, че балансът между политика и икономика може прогресивно да се променя така, че светът да става по-хуманен и по-егалитарен без да се задушава креативната инициатива на частния сектор с непоносима регулация, национализация или данъци. Така например, миналият век започва с убеждението, че работници и работодатели могат и трябва да договарят всякакви условия на труд, в резултат на което хлебарите в Ню Йорк (а и не само те) работели по повече от 12 часа на ден. Днес това за нас е правно недопустима форма на експлоатация. Днес говорим за социални и икономически права, за екологически отговорности на държавите и бизнеса и т.н. Много вече е направено, а и още много може да бъде направено по този немарксистки, еволюционен път на съчетаване на преследването на частния интерес с императивите на морала и общественото благо. Парадоксът е в това, че Източна Европа – регионът, в който либералната демокрация направи толкова сериозен прогрес през последните две десетилетия – остава скептична и разочарована по отношение на такъв прогрес и предпочита по-прости обяснителни схеми, като тази за доминацията на битието над съзнанието, на базата над настройката.

29 септември, 2010

Я виж ти кой бил против държавното администриране на образованието

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 01:19

Както очевидно вече се забелязва, напоследък си чета разни малко по-”стари” мислители и икономически идеи. Та за пореден път налетях на нещо крайно интригуващо. Конкретният повод е четенето на истински увлекателната книга “Марксизмът. Философия и икономика” на изключителния Томас Суъл.

През 1875 социалдемократическото движение в Германия се събира на конгрес и решава да се организира във формална партия, известна и днес под името ГСДП. За целта е изготвен проект за обединяваща различните фракции в движението програма, която да служи за основа на бъдещата партия.

В началото на май същата година един от най-дълбоко уважаваните мислители на 19 век, по молба на една от тези фракции (т. нар. Айзенахци) излага свои мисли по повод предложената програма. Една от точките в програмата гласи следното:

“Всеобщо и равно основно образование предоставяно от държавата. Всеобщо и задължително посещение на училище. Безплатно обучение.”

По повод на тази точка дълбоко уважаваният мислител казва буквално следното (преводът е мой с всички извинения): (още…)

23 септември, 2010

Любопитно твърдение за Маркс

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 08:58

Чета си Хайек и налитам на едно много интересно твърдение. То се намира в самия край на апендикс Б на “Фаталното високомерие” и е следното (преводът е мой с всички прилежащи извинения):

“Заслужава да се отбележи, че, както посочва Йоахим Райг (в своя Увод към испанския превод на есето на О. фон Бьом-Баверк върху Марксовата теория на експлоатацията (1976)), изглежда сякаш след запознаването си с трудовете на Джевонс и Менгер, самият Карл Маркс напълно изоставя по-нататъшната си работа по капитала. Ако наистина е било така, неговите последователи очевидно не са били мъдри колкото него.”

Въпросът наистина ли е било така е особено итнригуващ не толкова от идеологическа гледна точка, колкото от гледна точка на историята на икономическата мисъл. Но за съжаление цитатът на Хайек не дава много възможност да се проследи тази публикация. От моите търсения Йоахим Райг е вероятно Хоакин Райг Албиол, утвърден преводач на Австрийската школа на испански, но все още не мога да открия конкретния текст, пък и не знам испански. Остава безкрайно любопитно как Райг стига до това твърдение, по-точко каква е документалната база за него - писмо ли, дневник ли, бележки по полетата на книги на самия Маркс, или спомени на негови близки или познати?

Но въпросът е важен, защото ако Маркс наистина се е отказал от разработването на капитала след прочита на Менгер и на Джевонс, това означава фундаментално интелектуално признание от негова страна на превъзходството на маргиналната утилитарна теория на капитала над неговата, основана на трудовата теория за стойността.

Ще продължавам да търся.

22 септември, 2010

Обща тема между Хайек и Фъргюсън

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 11:13

Този пост е достъпен само на английски език

21 септември, 2010

Поучително!

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 08:08

Хората откликват на стимули. И най-често по начин напълно непредвиден и непредвидим за опитващите се да бъдат богове регулатори. Грег Манкю дава прекрасен, прост и ясен пример за това в постинг на своя блог.

Историйката е следната. В прекрасния капиталистически град Ню Йорк от години съществува една доста не-капиталистическа регулация, а именно нормираните наеми. Очевидно нюйоркчани, колкото и да се репчат, са се взели в ръце и за доста от наемите в града цените се определят с декрет и на такива гнусотии като пазара не се разрешава да припарват. Аргументите са повече от въодушевяващи: да се даде възможност от сравнително по-бедни хора все пак да живеят в този град; демек чрез властова заповед са се понамали предимството на богатите и да се даде възможност на бедните. Някои биха нарекли това политика за постигане на по-голямо “социално” равенство чрез ограничаване на мръсотиите на пазара.

Прекрасно, достойно за преклонение намерение. Нека видим следствието в реалния живот.

(още…)

Задвижвано от WordPress