Center for Liberal Strategies

29 юли, 2010

Непознатият либерализъм 2: пазарният егалитаризъм на Дуоркин

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 12:04

 

Пазарът е ключов елемент от всяка една либералната идеология. Но забележете, вярата в този принцип не означава, че пазарът е всичко в либерализма. Философията на Роналд Дуоркин е най-ясното доказателство за това.

Има общества, в които някои се раждат като участници във фондовите пазари, пазара на имоти и обикновено рядко имат проблеми да се включат в пазара на труда, заради доброто възпитание и образование, което получават. Други се раждат с различен пакет от блага: живеят в незаконни гета, неузнават за фондовите пазари и като поотраснат получават възможност да се включат най-вече в търговията на скрап и цветни метали, дрога, както и в трафика на хора. Дуоркин, наред с други наблюдателни теоретици, е забелязал, че в такива общества пазарите, уви, не разгръщат творческата енергия и не гарантират свободата и достойнството на всеки. Затова не са виновни самите пазари, а фактът, че остават недостъпни за големи групи граждани. Решението, което той предлага, не се състои в забрана на пазарите, а напротив, в тяхното разширяване, като се гарантира някакво равенство на възможностите на всеки да се добере до тях. След това, каквото пазарът покаже, това е справедливо, защото всеки е имал своя шанс.     

Как да се гарантират равните възможности за достъп до пазара, обаче? Очевидно е, че на тези, които нямат възможност да се включат, трябва да им се даде някакъв първоначален ресурс, но дори и в това първоначално разпределение, не трябва да се дава на калпак, а трябва да се използват пазарни принципи. За да стане идеята по-ясна, представете си една изчистена ситуация: изхвърлени сте от морето на изпаднал от картите самотен остров заедно с група други пасажери и решавате да разпределите ресурсите, които новата родина ви предлага. Какво е най-пазарното решение? Вместо всеки да заграби каквото може, би могло всеки да получи равен първоначален капитал под формата на мидени черупки, с които да участва в публични търгове за козите, банановите дръвчета и всичко друго, което на някого му изглежда като ресурс на злощастния остров. Дотук всичко прилича на масова приватизация, но не бързайте със скептичните усмивки. Следва втора стъпка /много подходяща за наши условия/, която икономистите наричат „тест на завистта”. Като провери колко кози, дървета, ниви и т.н. всеки е получил след търговете и като се огледа наоколо, всеки има право да обяви, че не е доволен от резултата, тъй като му се вижда, че други са получили по-ценни ресурси. Търговете се повтарят до пълно изтощение, докато никой вече не желае пакета на някой друг - това е моментът, в който теста на завистта е преминат. От тази точка нататък, започва свободният алъш вериш и резултатът му може да доведе до всякакво социално неравенство. Тъй като от тук нататък възникналите неравенства ще са най-вече резултат на индивидуален свободен избор, те биха били политически легитимни и приемливи.

Нещата са по-сложни, разбира се. Най-малкото, хората имат различни таланти. Някои ще се окажат по-надарени за отглеждане на кози и банани от други, които може би са прекрасни компютърджии. Поради намокряне на хардуейъра, обаче, за таланта на вторите няма пазар на нашия остров. При такива драматични ситуации, които пак водят до изключване на хора, Дуоркин предвижда нещо като вторичен пазар на застраховки. Всеки разумен компютърджия вместо да си купува само кози, би могъл да си закупи с известна част от мидените черупки дългосрочна застраховка срещу провал на животинската му ферма. Въвеждането на една такава схема, която да бъде финансирана с мидени черупки и периодични вноски от бъдещия доход на всеки застрахован, би допринесла още повече за примиряването на пазара с принципите на равенство на възможностите и максимално разширен достъп до него.

Твърдението на Дуоркин е, че след разпределението на ресурсите и създаването на необходимите пазари по този начин на пустинния остров свободата и равенството няма да бъдат в конфликт. Всички ще могат свободно да разгърнат своите възможности, без да се тревожат от това, че участват в игра, в която по принцип нямат равни шансове. По този начин, но имаме основание да говорим за пазарен егалитаризъм.

Поуката от Дуоркиновата теория не е, че в сегашната ситуация у нас правителството трябва да раздава мидени черупки на групите, които смятат, че са несправедливо лишени от достъп до пазар или че талантите им не се оценяват правилно от обществото /мислете тук за необразовани и маргинализирани малцинства най-вече, но и за ниско платени групи като учители, музиканти /без поп фолк/ и пр./ По-скоро, има смисъл да се разширява прилагането на пазарните принципи, които да динамизират икономиката ни, но по начин, който не води до изключването на групи от хора от възможности за забогатяване и просперитет. Ако говорим за образованието, увеличението на публичните средства в тази сфера могат да се съчетаят с въвеждането на ваучъри за всеки ученик, чрез които родители и деца свободно да избират училище. Трябва да се помисли сериозно и за ситуацията във висшите училища. Макар че това не се забелязва, поради държавното финансиране, част от българските граждани (от средната класа най-вече), получават допълнителен публичен бонус за своето индивидуално развитие под формата на университетско образование. По принцип, както при средното образование, всеки трябва да има достъп до това благо. И наистина, в Германия, например, този принцип е конституционно закрепен, макар че конкретната му реализация е довела до масов наплив в университетите (които не могат да откажат прием), падане на качеството на обучение и насищане на пазара с ненужни специалисти. Възможен е и друг, по-пазарен подход към реализацията, обаче, без да се отхвърля валидността на принципа. Както всяко дете един ден би могло да получава ваучър за основно и средно образование, така то може да получи и ваучър за висше образование. Ако случайно реши да не стигне до университета или пък не му се учи за тежки приемни изпити, ще може да използва ваучъра за друга професионална квалификация и специализация или за започване на някакъв бизнес, след предлагане на проект, например. По този начин никой няма да може да се оплаче, че поради липса на интелектуални заложби не е получил равен шанс да се включи на пазара на труда.

С две думи, Дуоркин ни кара да мислим за разширяване на пазарите като се спазват, обаче, някои принципи на елементарната справедливост, без които твърдението, че пазарите насърчават творческия индивидуализъм звучат кухо и дори цинично. Разширяването на пазарите чрез ползване на ваучъри и мидени черупки може да е значително: мислете например за финансирането на политическите партии. Вече са изработени ваучърови модели, които ще обвържат държавната субсидия (която и сега така или иначе даваме) с индивидуалния избор на всеки гражданин. При реализацията на тази схема, партиите няма да зависят само от даренията на няколко големи донора и държавата, но и от конкретните решения на всеки: ето как пазарът в тази сфера може да доведе до по-голяма отговорност в политиката.

Мнозина биха реагирали остро на тези предложения за разширяване на пазарите и включването на нови групи от хора чрез ваучъри, обаче, защото може да се наложи данъчната система да се модифицира, за да е в състояние да поеме тези разходи. Може би ще има ситуации, в които свещената крава на все по-ниски и по-плоски данъци ще се окаже заплашена, както и други екзотични животни като, недай Боже, липсата на данък наследство, например. Така или иначе, ваучърите ще доведат до някакво преразпределение на доходи и отичането и разпръскването им сред големи групи от хора.

Тук възниква следният въпрос, който вече не свързан със справедливостта и индивидуалната свобода, а с икономическата ефективност. Не е ли все пак по-добре ресурсът да остане в ръцете на една по-малка група (бизнеса), които да започнат да го инвестират, вместо да се разпръсва на дребно между голямо множество индивиди. Ако ресурсът е даден като целеви ваучъри (за образование или партийно финансиране, например) загуба може и да няма. Но ако преразпределението доведе до вдигане на доходите на някои групи, като учителите например, загуба на икономически растеж е вероятна. Това е така, защото ресурсът ще отиде най-вече за потребителски стоки, повечето с чужд произход, като плазмени телевизори и DVD-та, увеличаване на тегленето на потребителски кредити и т.н. Друга част ще отиде за театри и библиотеки – все неща с ниска инвестиционна стойност (поне според мнозина). Обратно, ако няма преразпределение и ресурсът остане в бизнеса, след закупуването на няколко майбаха и друга скъпа техника, все пак ще останат големи суми за инвестиране в икономиката. Ерго, разширяването на пазарите чрез разпръскване на ресурси (чрез ваучъри, заплати и т.н.) е вероятно да доведе до липса на смислена икономическа дейност и застой.

Дали това е неизбежно обаче? Дуоркиновото решение за увеличаването на доходите на големи групи /учителите, например/ най-вероятно би било следното: част от увеличението на заплатата може да бъде получено под формата на ваучър, който учителят да може да инвестира във взаимен фонд, застраховка живот или друг подобен финансов инструмент, без да има право да продава закупените книжа за определен период от време. По този начин може да се постигне едно чувствително разширяване на кръга от участници в различни пазари, без задължително да се стига до разхищение на ресурси и задръстване на домовете с китайска техника. Може би, все пак, учителите и другите групи в подобно положение, трябва сериозно да обмислят оферти включващи мидени черупки.

За тези, които се интересуват от детайлно изложение на идеите на Дуоркин за търгове, застраховки и други способи за примиряване на пазарната свобода с равенството вижте:

Ronald Dworkin, “What is equality? Part I: Equality of welfare,” Philosophy and Public Affairs, vol. 10, no. 3, (Summer 1981).

Ronald Dworkin, “What is equality? Part II: Equality of resources,” Philosophy and Public Affairs, vol. 10, no. 4, (Fall 1981).

Задвижвано от WordPress