Center for Liberal Strategies

28 май, 2010

Непознатият либерализъм I: Джон Ролс

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 07:31

Преди около петнадесет години един либерален политически модел получи реалистичен шанс за развитие у нас и за сравнително кратък период от време почна да дава окуражителни резултати. Този модел, заложил на достойнството и енергията на отделния индивид (за разлика от традиционното упование на нация, класа и държава), днес, обаче, е в опасност, която идва както от нарастващата гласовитост на неговите опоненти, така и от учудващото неразбиране и догматичност на мнозинството от неговите привърженици. Иронията в заглавието на този постинг, в този смисъл, не е случайно: ние не познаваме основните либерални автори, а се прехласваме по сравнително сектантски и крайни, най-вече либертариански интерпретации. В резултат на влиянието на подобни възгледи, публично се налагат следните възгледи:

·         Либерализмът отрича всякакви егалитарни идеи и принципи на социалната справедливост, които надхвърлят формалното равенство пред закона;

·         Либерализмът е срещу всяка преразпределителна функция на държавата, заради свободата на пазара;

·         Либерализмът изисква минимална държава и отрича всякаква държавна намеса в повечето сфери, заради защитата на индивидуалната свобода.

Не е чудно, че представен по този начин политическият либерализъм започва да губи масова популярност: тези мантри го представят като социален Франкенщайн, способен да затрие всяка общност, освен може би няколкото известни, съставени от свръхамбициозни емигранти (между които България все още не е). В този смисъл, може да се каже, че популизмът у нас е спечелил първата голяма битка с либералния модел, като го е свел до една карикатурна форма, непривлекателна за мнозинството.

Дори и бегъл, повърхностен прочит на основните либерални автори на нашето съвремие показват, че нито една от горните мантри не е необходима, а дори може да бъде противопоказна за създаването на един привлекателен либерален модел. За да илюстрирам тезата, в този постинг аз започвам с теорията на Джон Ролс, а по-нататък ще продължа с Дуоркин, Раз, Кас Сънстийн и др. По-късно ще се върна и към Кейнс и мястото му в тези дебати. 

Ролс е безспорно ключовият либерален автор на нашето съвремие. Книгата му Теория на справедливостта, излязла през 1971 г., променя коренно характера на политическия дебат в капиталистическите демокрации. Дотогава, ключови за времето си либерали, като Айзая Бърлин, например, са смятали, че в капиталистическата демокрация са заложени неразрешими конфликти на ценности, като този между свободата и равенството, ненамесата на държавата и равните възможности за всички и т.н. Според Бърлин, оправдаността на демокрацията като защитник на свободата трябва да се приеме, дори и тя да е в нерешим конфликт с принципите на социалната справедливост. (Между другото, разликата между позитивна и негативна свобода на Бърлин, всъщност е заемка директно от Хайек. От нея следва: който е за негативна свобода, да забрави за позитивната).

Ролс е първият, който скъсва с това мислене, и се опитва да обоснове справедливостта на основните институции на пазарната демокрация. За него не е достатъчно само, че тези институции водят до обществено развитие и дават свобода на действие на индивида. Защо това е така? Защото, ако хората ги смятат за по принцип несправедливи, тези институции или не биха били приети, или гражданите биха се разделили с тях при всеки удобен случай. Основната цел на Ролс е да покаже, как всъщност всеки по собствена воля би избрал институциите на пазарната демокрация, ако тези институции действат съобразно два сравнително прости принципа.

Първият е разбира се защитата на свободата (разбирана като негативна свобода - ненамеса от някой друг в собствените ви работи): всеки трябва да се ползва с възможно най-широкия кръг от свободи, съвместим с този на всички останали. Вторият принцип е на равните възможности и е по-интересен за нашата дискусия, защото директно отхвърля и трите мантри изложени по-горе. Според един от неговите елементи (който се наричапринцип на допустимата разлика), всяка политика, водеща до задълбочаване на социалните и икономическите неравенства и различия е оправдана и приемлива само доколкото е от полза и за социално слабите в дадената общност. Разбира се, този принцип не води до материално или социално равенство, но той отхвърля идеята, че всеки резултат, до който пазара достигне, е приемлив. Казано просто, от принципа на различието следва, че една общност не може да забогатява като цяло за сметка на някои свои членове, както и не може общото забогатяване да не е от полза за тези, които са материално най-зле.

Според Ролс никой разумен човек не би отхвърлил една пазарна демокрация, ограничена от двата принципа на справедливостта, стига хората да се абстрахират от конкретната си социална позиция. Така, ако бъде поставен зад едно було на незнание, което да скрива информацията за конкретното му материално състояние и талант, всеки рационален човек би избрал модела на Ролс, за да защити интересите си. Въпреки че една такава ситуация e хипотетичен мисловен конструкт, тя не е много по-различна от приемането на дългосрочни конституционни правила в една общност: всеки би действал така, че да защити своите интереси в случай, че късметът му изневери и се окаже в групата на губещите и социално слабите.

Теорията на Ролс показва, че може да има силни либерални аргументи базирани на социална справедливост : освен чисто икономически аргументи за ползата от образованието за икономическия растеж, трябва да се вземат под внимание и изискванията на справедливостта в подобни конфликти по доходите. Ако политиците по-често правят това, между тяхното говорене и обществените настроения няма да зее все по-разширяваща се пропаст.

И още нещо, Ролс ни кара да се замислим за тези, които наистина са материално най-зле. У нас части от средната класа (учители, лекари и т.н.) започнаха да се представят за най-ощетени или загубили. Едва ли тези групи са сред най-нуждаещите се за задействането на Ролсовия принцип на допустимата разлика, обаче. Все пак да не забравяме, че сме общество на гета и трайно маргинализирани малцинства. В този смисъл, принципът на различието е един разумен ограничител на егоизма на средната класа, която иска и ще иска все по-сериозно преразпределение в нейна полза. Първите признаци на растящата политическа релевантност на този егоизъм вече са налице.           

18 май, 2010

Уф, изясни ми се!

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 09:33

Миналият вторник ме тресна новината, че България вече не била най-бедната страна в ЕС, Латвия били по-зле от нас. После подочух, че не само това, ами и Румъния…

Стресирах се страшно, защото по измерванията, които аз ползвам, а именно среден национален доход на калпак по паритет на покупателната способност, последните налични данни (за 2008) показват такива разлики с тези две страни, че никаква икономическа криза не може да обяснява подобна промяна и тя би могла да се дължи само на мощни ревизии на данни.

Вчера и днес успях да се заровя. Първо открих новината и са оказа, че тя идва от бТВ в репортаж, излъчен сутринта на 2010-05-11. По чудесната българска традиция в репортажа такива подробности като източник на информацията не се споменават, ние сме над тези неща… Но поне става ясно, че думата не е за бедност на средния човек, а за пропорцията бедни хора сред населението като цяло.

Това ме насочи към вероятността данните да са от някое от социалните изследвания на ниво ЕС. След леко поразтърсване източникът беше открит: брой 9/2010 на “Статистики на фокус” на Евростат, в който e обобщена информацията за резултатите за 2008 от Изследването на доходите и условията на живот (под изследване тук се разбира извадкова социология).

Та коректната новина не е, че България вече е третата най-бедна страна в ЕС. Коректната новина е, че по последни данни за 2008 пропорцията българи, застрашени от бедност (английският термин е at-risk of poverty) е третата най-висока за ЕС и е по-ниска от тази в Латвия и Румъния. Кой е застрашен от бедност зависи от условията в самата страна и стандартът не е общоевропейски. Примерно за България излиза, че беден и застрашен от бедност е този, който има доход до 3000 паритетни евро на година, което означава по пазарен курс около 1200 евро, или около 2400 лева - това прави около 200 лева на месец.

Това, че България излиза на трето място по пропорция застрашени от бедност по никакъв начи не означава, че средният българин не продължава да бъде най-беден в ЕС. И това може да се промени скоро само при сериозни ревизии на данните за БВП или за паритетния курс на лева към еврото.

Виж, в по-дългосрочен план това може да се промени и с по-бърз растеж, но кой ти мисли за дългосрочни неща днес…

10 май, 2010

Интересувайте се

Публикувано в: Uncategorized — Ivan Krastev @ 08:41

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs:

Do you remember the White Queen from Alice in Wonderland teaching herself to believe six impossible things before breakfast? Think of that as the closest you’ll get to the logic of European and American policymakers today. At least that’s my impression after reading Ron Asmus’s new book, A Little War that Shook the World. The book offers a sharp, controversial, and powerfully argued analysis both of the events and decisions that led to the Russo-Georgian war, and of the way it ended. It has already provoke heated debates in Europe and the US, drawing both ardent supporters and angry critics.

прочетете още…

По-старите постинги на Иван Кръстев в WA Blogland  можете да прочете тук:

Постингите на останалите участници в WA Blogland можете да прочете тук:

World Affairs

Задвижвано от WordPress