Center for Liberal Strategies

30 март, 2010

За смисъла на твърдостта

Публикувано в: Uncategorized — Ivan Krastev @ 03:12

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs.

The critique of Obama always has been that he is soft. He smiles to the Russians, bows to the Japanese, agrees with the Chinese, and even wants to talk to the Iranians. Many Republicans started asking themselves: Is something wrong with the President, does he know that international politics is not a global cocktail party? And suddenly Obama “toughened.” He played tough in winning his health care reform, and then he played tough against Israel after the humiliation of Vice President Joe Biden’s response to the Israeli government’s housing development in East Jerusalem.

Прочетете още…

По-старите постинги на Иван Кръстев в WA Blogland  можете да прочете тук:

Постингите на останалите участници в WA Blogland можете да прочете тук:

World Affairs

30 март, 2010

Конституционни ползи от импийчмънт-а на Президента

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 02:14

От всяка ситуация трябва да се извлича максимално доброто. Дори процедурата по импийчмънт да не завърши с отстраняването на президента Първанов, от нея може да има сериозни ползи и то в чисто конституционен, а не само в политически план. Накратко, процедурата би могла да доведе до изясняване на ролята и функциите на президента в българския конституционен модел.

 

Парламентът е прав да се бои от едно неправомерно разширяване на ролята на президента. Две хипотези са особено опасни и очевидно противоконституционни:

 

Хипотеза 1: Президент партиен строител: Представете си, че българският президент реши да се ангажира със създаването на нова партия или с реновирането на вече съществуваща такава. Представете си също, че той започне да използва ресурсите на президентската институция за тази цел и започне да я превръща в неформална партийна централа или поне прес-агенция. Едно такова поведение директно нарушава Конституцията. Нарушен е както чл. 92 (1), така и чл. 95 (2), според които президентът „олицетворява единството на нацията” и не може да участва „в ръководството на политически партии”;

 

Хипотеза 2: Президент с голистки комплекс: Представете си, че българският президент започне открито да счита себе си за Де Гол, (а тайно може би за Наполеон). В резултат на такива халюцинации, президентът започва да атакува Народното събрание като по-малко легитимно от него, тъй като парламентарното мнозинство се радва на по-малък брой избиратели и други подобни аргументи. На тази основа, президентът започва да представя себе си като институционална опозиция на парламента, изготвя алтернативни управленски програми, работи за свалянето на правителството и за разширяването на правомощията си. За тези цели използва поверените му обществени ресурси. Такова голистко поведение би било в силно напрежение с чл. 1 (1) на Конституцията: всъщност би го нарушило съдържателно. България все пак е парламентарна република, а Франция е полу-президенстска.

 

Президентът безспорно е политизиран орган и той има право на политическо говорене. Проблемът е обаче, че той не е и не бива да става напълно политизиран – иначе Конституцията нямаше да му забранява да участва в управлението на партии, и нямаше да го кара да олицетворява единството на нацията. Т.е. във всяко свое действие (вербално или не) президентът не трябва да прекрачва границата на частичната политизация и партизация – при пълна политизация вече би бил в нарушение на Конституцията. Горните две хипотези ясно показват примери на конституционно нарушение от страна на президента.

 

Въпросът е, попада ли президентът Първанов в горните две хипотези или подобни на тях? Това е задача, която КС трябва да реши. Prima facie доказателства на едно такова твърдение могат да се намерят в мотивите на 162-мата парламентаристи. А и в края на краищата, цяла България знае, че президентът Първанов стяга своя партия – било тя чисто нова или пък обновено БСП. Апетитът му за голистка роля също непрестанно нараства: от опитите му да променя избирателната система и партиите, та чак до злополучната среща с министър Дянков.

 

КС трябва да прецени с какъв тип аргументи може да се докаже, че президентът е влязъл в подобни на горните две противоконституционни хипотези. Някои вече споменаха, че трябва да има тежки нарушения на Конституцията, за да е сполучливо отстраняването. Това обаче е грешна интерпретация: чл. 103(1) говори просто за „нарушение на Конституцията”. В този смисъл, нашият президент е доста по-слабо защитен от американския, да речем, което е оправдано с второстепенната му роля в нашия модел на управление.

 

По интересен е въпросът, доколко поведението на президента трябва системно да попада в хипотеза 1 или 2, за да бъде той отстранен. Очевидно, инцидентно изтървани реплики не могат да дадат такова основание – трябва да има ясна и устойчива тенденция в такава посока. Тук КС трябва да прецени налице ли е такава тенденция в казуса на президента Първанов и доколко ясна и устойчива трябва тя да бъде, за да обоснове едно отстраняване.

 

Да обобщим: от конституционна гледна точка импийчмънтът е шанс за КС да ичисти някои неясноти в текста на основния ни закон. Първо, кога президентът прекрачва границите на легитимното политическо говорене и действие? Второ, какви доказателства са необходими, за да докажат хипотезата, че той е прекрачил легитимните граници на мандата си?

 

България има нужда от политически активен президент, който е необходим коректив в една мажоритарна парламентарна демокрация и има важна роля при разрешаването на парламентарни кризи. Политическите му роли, обаче, са ограничени и на него му е забранена една пълна политизация и партизация на поведението. Това е деликатен баланс и не е чудно, че президентите у нас често не са го уцелвали. Но обърнете внимание – не е достатъчно те да нарушат деликатния баланс, за да бъдат отстранени! Необходимо е и над 160 депутати да смятат така. Днес сме в такава ситуация, която е шанс за доразвиване на конституционното ни право и за изясняването на ролята на президента в модела на управление.

23 март, 2010

Грузинската рулетка

Публикувано в: Uncategorized — Ivan Krastev @ 09:39

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs.

The second Russia-Georgia war that President Saakashvili lost lasted only 30 minutes and allegedly took only two victims (both died of heart attacks). What was destroyed this time was not Georgia’s infrastructure, but the political credibility of its government.

The facts on the ground are not contested. On March 13the staunchly pro-government Imedi television channel aired a fake news report claiming that Russian tanks had crossed into Georgia and were headed toward Tbilisi. The “report” also said that Saakashvili had been killed and that some opposition leaders—including former parliamentary speaker Nino Burjanadze and former Prime Minister Zurab Noghaideli—had betrayed their country and sided with Moscow.

Прочетете още…

По-старите постинги на Иван Кръстев в WA Blogland  можете да прочете тук:

Постингите на останалите участници в WA Blogland можете да прочете тук:

World Affairs

22 март, 2010

За здравната реформа в САЩ, солидарността и цивилизацията

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 08:03

 

През уикенда се случиха две важни неща, нито едното от които не беше в България. Първото беше в САЩ: здравната реформа на Обама мина през Конгреса, което означава, че в най-значимата световна демокрация вече на практика няма да има хора без здравна застраховка. Второто дойде от Германия, където Меркел почти сигурно изпрати Гърция да търси помощ от МВФ. По някакъв начин и двете събития засягат солидарността в едно цивилизовано демократично общество.

 

В случая с Америка нещата са по-ясни. Човек не трябва да е Майкъл Мур, за да се възмути от гледката на изоставени пред държавни и общински болници, лутащи се тежко болни хора, които не могат да си платят лечението: по този начин никой не бива да се отнася дори към кучетата и котките. В едно цивилизовано общество здравето не бива да е въпрос на милостиня. Един необходим минимум грижа за здравето на всеки трябва да е и вече (слава богу) е белег на всички сериозни демокрации. Правото на такава грижа дава съдържание на принципа на равенство на гражданите. Макар че става дума за законово, а не конституционно право, аз мисля че американската здравна реформа прави нещата в тази област вече необратими и това е стъпка напред в цивилизоването на всички (и не само американското) общества.

 

Критиците биха повдигнали въпроса за цената, но тук мисля че те са в слаба позиция. Забраната на детския труд и нормирането на работния ден също имат икономическа цена, но днес едва ли някой ще спори сериозно срещу тези мерки. Обучението на децата също е скъп процес, но никой не възразява срещу задължителното образование. Същото е и с универсалното здравно осигуряване. Разбира се, въпросът какъв е най-икономически изгодният начин да се гарантира универсално покритие и застраховане е резонен (и тук промени и развитие сигурно ще има в САЩ). Но това важи за всички сериозни здравни системи по света и е въпрос на експертен дебат, който е извън предмета на този постинг.

 

Същността на демократичното общество се корени в равнопоставеността на всички граждани, която им дава възможност да реализират своя потенциал. Обществата, които съумяват да го правят, в крайна сметка са и икономически по-добре, защото използват по-пълноценно човешките си ресурси. Знае се, че индивидът, който не трепери за елементарни неща, като здравето и физическата си сигурност, има време и желание за творческа дейност. Този индивид,  доколкото е по-свободен, може да бъде и по-отговорен гражданин. За да се стигне до една такава позитивна динамика – повече свобода и повече отговорнос т-  в обществото трябва да има достатъчно солидарност, за да не се разпадне то на привилегировани и маргинали…

 

Европейският съюз – като политическа общност – като че ли тръгва по пътя на един такъв разпад, обаче. Немският канцлер Меркел стои начело на този процес, с иначе похвалните си призиви за финансово благоразумие, труд  и дисциплина. И наистина немците с право се плашат от създаването на един прецедент с финансова помощ за Гърция: току виж след тях и други се наредят на опашка пред немския данъкоплатец. Гърция е малка и евтина, но ако дойдат и Испания и Португалия, а след Ирландия току виж и Италия закопняла за финансова милостиня…  

 

Притесненията, които водят до настойчивостта на немската финансова строгост, са колкото разбираеми, толкова и късогледи: спестените днес пари може да излязат много скъпо на спестовника. Първо, колкото и да са финансово благоразумни, не всички в еврозоната могат да бъдат като Германия. Това е същото като богатите в САЩ да се сърдят на бедните, че не могат да са като тях и да си плащат сами за здраве. Да, но поне бедните биха могли да не крадат и лъжат, би казал някой. Но проблемът не е в корупцията в Гърция или лошото й управление: това е един голям мит, зад който прозират доста предрасъдъци. Нали Ирландия е добре управлявана и некорумпирана, а пък пак страда от фундаментално същите проблеми на сериозен икономически колапс, финансов дефицит и т.н. (Същото е и за другите държави в групата на изоставачите, а пък вижте и проблемите и на финансово благоразумни държави като България  и Естония). Просто разликите в икономиките, в тяхната конкурентно-способност и тяхната технологичност са много различни.Тези различия ще продължат десетилетия и бюджетната дисциплина с нищо няма да ги смекчи, а напротив, само ще ги подчертава.

Умерени бюджетни дефицити в периферните икономики пък, колкото и парадоксално да е, биха могли да стимулират конвергенцията, ако Германия подпомага тяхното финансиране като гарантира държавите срещу банкрут. За това ще е необходим някакъв трансфер на ресурси, но този трансфер в дългосрочен план би допринесъл за хомогенизиране на еврозоната. Утвърждаването на еврозоната не само като изкуствен валутен режим, но и като интегрирана политическа общност, в дългосрочен план е правилната стратегия, която ще е от полза както за Германия, така и за другите страни членки.

 

Така че правилната стратегия на Меркел изгежда е да съчетае солидарността с по-бедните и по-зле управляваните с исканията си за финансова дисциплина. Съчетаването на солидарност с благоразумие би увеличило страхотно политическия авторитет на Германия като лидер в еврозоната.Така тя би постигнала много повече  (дори и спрямо самата Гърция), отколкото с късогледо упорство върху финансова дисциплина  (което според мнозина така или иначе ще обрече еврозоната поне на продължителна рецесия, ако не на разпад).  Ако Меркел проиграе този исторически шанс с аргументи от конституционното право (като доктринерската забрана на дефицити в Основния закон) и със счетоводителски разсъждения  за ползите от балансираните публични финанси, самият ЕС може да се окаже проект със съмнително бъдеще, в който напреженията между маргинали и привилегировани могат само да растат.  

 

 

За икономическата логика на настоящия аргумент виж:

 

Germans must start buying to save Europe’s stragglers

By Martin Wolf

Published: February 10 2010 02:00 | Last updated: February 10 2010 02:00

The financial crisis of 2009 is morphing into the fiscal anxieties of 2010. This is particularly true inside the eurozone. Spreads between rates of interest on Greek bonds and German bunds touched 3.86 percentage points in late January (see chart). The risk has emerged of a self-fulfilling confidence crisis that would have dire consequences for other vulnerable members. Much attention has focused on what might happen if the crisis were not resolved, with talk of bail-outs, defaults or even exits from the euro. But what would need to be done to resolve the crisis, without such a calamity? It is the demand, stupid.

Conventional wisdom in the eurozone is that the crises are the result of poor policy-making in peripheral countries. In particular, fiscal policy has been too loose and economies too inflexible. The wages of such sins are austerity. Then, after a lengthy penance, the lost sheep returns to the fold of stability.

Greece fills the role of such a sinner to perfection, as I noted three week ago : its government admits that the country has fabricated its figures. Yet Ireland and Spain have also experienced dramatic fiscal deteriorations, with the general government financial deficit forecast by the Organisation for Economic Co-operation and Development to deteriorate by more than 12 per cent and 10 per cent of gross domestic product, respectively, between 2007 and 2010. These countries were not long-term fiscal sinners.

The conventional wisdom also declares that once fiscal adjustments have been made and flexibility introduced, the affected economies can return to growth, as Germany did after painful adjustments in the early noughties. Furthermore, adds the conventional wisdom, the existence of huge current account imbalances within the zone has no bearing on either the problem or the solution. There is no more reason to worry about eurozone internal “imbalances” than one would about imbalances between US states.

This conventional wisdom is, alas, nonsense. Until policymakers recognise this, they are dooming the eurozone to huge tensions. There is no way to put this delicately. So long as the European Central Bank tolerates weak demand in the eurozone as a whole and core countries, above all Germany, continue to run vast trade surpluses, it will be nigh on impossible for weaker members to escape from their insolvency traps. Theirs is not a problem that can be resolved by fiscal austerity alone. They need a huge improvement in external demand for their output.

The common feature of countries in difficulty is that they enjoyed credit-fuelled booms. As I argued in another column their private sectors went into overdrive, spending far more than their incomes, driving up tax revenue, shrinking public spending and creating huge, but easily financed, trade deficits. This also benefited the exports and economic activity of trading partners.

Then came the crash. The domestic supply of creditworthy private borrowers in bubble-fuelled economies collapsed. So did private spending and, as a direct result, fiscal positions. Fiscal borrowing replaced private borrowing as the counterpart of large, albeit shrinking, external deficits.

What would happen if governments also slashed their spending? In an economy without monetary or exchange-rate offsets to austerity, any reduction in spending is likely to lead to at least an equivalent short-run reduction in output (a “multiplier” of one). An attempt to cut a fiscal deficit by 10 per cent of GDP, via cuts in spending, would require an actual reduction of 15 per cent of GDP, once one allows for falling fiscal revenue. GDP would also shrink 15 per cent. As Desmond Lachman of the American Enterprise Institute pointed out in FT.com’s Economists’ Forum, the decline could be even larger.

This looks dire - and it is. So what is one to make of comparisons with Germany’s “competitive disinflation” of the early noughties? The answer is that they are irrelevant. First, Germany’s fiscal deficit peaked at only 4 per cent of GDP in 2003. Second, Germany was able to offset extreme domestic demand weakness with robust external demand, from both inside and outside the eurozone. Indeed, as much as 70 per cent of the increase in Germany’s GDP between 1999 and 2007 was accounted for by the increase in its net exports.

Germany needs to return the favour. More precisely, the only way for eurozone countries to slash huge fiscal deficits, without their economies collapsing, is to engineer another private-sector credit bubble or a huge expansion in net exports. The former is undesirable. The latter requires improved competitiveness and buoyant external demand. At present, none of this is available. It is difficult to regain competitiveness when the euro is strong, partly because Germany is so competitive, and eurozone inflation also so low.

Markets are right to question the will of governments and societies to take the deflationary strain. It is because I am sure the UK would never do so that I am certain the euro is not a sane option for that country. This is, of course, also why current account imbalances matter in the eurozone. It is not just that a current account deficit represents a drain on already weak demand. It is also that these are countries, not parts of one. Their electorates will care if their government is insolvent or their countries suffer decades of slump. Moreover, the US federal government will function whatever happens to California. Europe has no such federal government.

So what is to be done? If the aim is to avoid disaster, the answer is temporary fiscal support for the struggling countries, robust aggregate demand in the eurozone as a whole and a substantial rebalancing of that demand, led by Germany. The fiscal support would be designed to prevent a short-term confidence collapse from triggering a default. In return, weak countries would need to commit themselves to falling nominal wages and a programme of fiscal retrenchment. I can see no justification for bringing in the International Monetary Fund, other than for technical assistance. To do so would demonstrate that this is not a true union at all.

Alternatively, the vulnerable countries could be left to dangle in the wind. But a currency union whose core country not only exports deflation, but also stands aside as members collapse is in deep trouble. Germany alone can decide whether it wants this union to prosper, or not.

22 март, 2010

Водороден обръч „Цанков камък”: хидроинженерни аспекти на българската политика

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 02:01

Всички знаехме, че г-н Доган е голям политик и философ, но едва ли някой е предполагал, че той е високо ценен и платен консултант по хидровъзли и идеолог на язовирното движение в България. Според говорителя на ДПС:

 

Той е много добре подготвен по тази тема. Ахмед Доган е почетен член на Водородното дружество и освен това има лаборатория в дома си, общува с учени, постоянно се среща с хора от БАН” (по Медиапул)

 

След тези разкрития, не е далеч моментът, в който сигурно ще научим, че този знаменит ренесансов ум е и пътен инженер (специално за планински и полупланински райони), и че барбекюто в неговите сараи всъщност е проектантското му бюро. Моля се само в лабораторните си експерименти г-н Доган да не изпробва да конструира водородна бомба в домашни условия, защото разрушенията могат да надхвърлят по обхват барбекюто, което така или иначе трябваше да бъде съборено като незаконно…

 

Та като стана дума за законност, похвална е припряността на ДПС да се обърне към прокуратурата, но е озадачаваща скромната задача, която те възлагат на тази институция: да докаже, че… парите идват от частен меценат на хидро-язовирния талант на г-н Доган, а не от държавата?!! С такава задача, мисля че нашите прокурори няма да имат никакви проблеми, защото вестник „Труд” почти изясни нещата в следното резюме:

 

Това бил договор за поръчка между Института по минно дело, който е частно дружество, и Ахмед Доган като физическо лице. Договорите били обявени в данъчната декларация на лидера на ДПС. И не ставало въпрос за проекта “Цанков камък”, а за ефективността от прехвърлянето на високите пролетни води от река Места към каскадата “Въча”. И какво ще стане, ако към каскадата, в която влиза и “Цанков камък”, се влеят високите води на Места, поясни Костадинов. Доган не възразявал да бъде публикуван анализът му, стига собственикът - Институт по минно дело, да няма нищо против

 

С уговорка, че хонорарът от 1.5 млн. бъде потвърден окончателно, изводите от цялата история са следните:

 

1)      Такива хонорари не са цената на анализ, колкото и умен да е анализаторът и какъвто и да е обектът на острия му ум.

2)      Частните научни институти не са населени с идиоти, които не знаят цената на анализите, особено на тези за „ефективността от прехвърлянето на високите пролетни води от река Места към каскадата “Въча”

3)      Подобни хонорари са обикновено скрита комисионна за „реализирани” държавни поръчки и усвоени държавни пари от обръчите от частни водородни, водоемни, водопреносни и головодни фирми. Естеството на държавната поръчка е без значение, стига да е свързано с водата: дали „Цанков камък”, водородна бомба, кален път през гората, или друго хидромелиоративно чудо…

 

Накратко, ако в една такава история няма корупция (и то истинска, мазна, грозна и противозаконна), думата „корупция” е добре да бъде изхвърлена от речника и заменена с „политически хидроинженеринг”.

19 март, 2010

Двама мислители - две мнения

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 03:36

През последните две-три години битува едно убеждение, че днешната криза била възродила Кейнс като водещият икономически мислител не само на миналия но явно и на този век - дори Скиделски вече успя да си рециклира дълбоките познания по Кейнс в нова възхвалителна книга.

Преди няколко дни взех отношение по една от основните препоръки на Кейнсианството, която изглежда доста популярна в днешния момент на криза, а именно, че по време на криза трябва да ядеш бюджет, т.е. да отвориш бюджетен дефицит чрез емисия на публичен дълг. Твърди се, че поради различни, безбройни и непреодолими слабости на гнусния капитализъм и на гадните пазари, това е единственият начин “хората”, разбирай тези с по-средни и ниски доходи, да бъдат спасени от очевидна сигурна гибел.

Два дни след това, обаче, четейки си една извънредно приятна книжка, застъпваща очевидно силно малцинственото мнение, че Кейнс здравата е оплескал нещата и на теория, и на емпирия, налетях на един прекрасен цитат. Той е от друг известен мислител и твърди нещо, диаметрално противоположно от Кейнс и Кейнсианството. Извинявам се за дългия цитат и неумелия мой превод от английски, но си струва: (още…)

18 март, 2010

С апокрифи ли ще се занимаваме или…

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 02:37

От вчера насам телефонът ми е звънял над 60 пъти и всеки път с въпроси за някакви предложения за някакви мерки изброени на някакво листче незнайно как попаднало в незнайно чие полезрение.

След известно време, в което не можех да повярвам какво се случва, формулирах своята позиция. Тя е проста.

Анонимни апокрифи не коментирам.

Но изрично и яростно, въпреки невероятния шум който тази анонимка вдигна, ще продължа да настоявам, че в момента българското общество е изправено пред избор между две неща. Дали да си остави бюджета да се продъни, както е тръгнал от началото на годината насам, или да го стегне и оздрави.

Ако е първото, да го решаваме и да даваме нататък. Но да го решим истински - всеки да се покаже с името си, с аргументите си, с отговорността си и после да си я носи.

Ако е второто, да го решаваме и да почваме да мислим как да стане. И честно да си кажем, че без болка,  неприятни усещания и лишения няма да мине.

Най-вредното, което вчерашната анонимка може да ни причини, е упоени и втренчени в приказната й жълтинка да забравим, че този избор стои пред нас и не може да ни се размине. Той ще бъде направен, осъзнаваме ли го или не. И ще има последствия.

16 март, 2010

Венера е от Европа

Публикувано в: Uncategorized — Ivan Krastev @ 10:26

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs.

Venus is from Europe

“Europe is too thickly planted with kingdoms to be long at peace,” wrote Thomas Paine some two centuries ago. Since then, many things have changed but not America’s skepticism about Europe. Speaking at the National Defense University some weeks ago, Secretary Gatesexpressed his fear that “demilitarization of Europe—where large swaths of the general public and political class are averse to military force and the risks going with it—has gone from a blessing in the 20th century to an impediment to achieving real security and lasting peace in the 21st.” In short, Europe is planted with too many pacifist democracies to be long enough at war. What does all this mean for the future of NATO?

Прочетете още…

По-старите постинги на Иван Кръстев в WA Blogland  можете да прочете тук:

Постингите на останалите участници в WA Blogland можете да прочете тук:

World Affairs

16 март, 2010

(Бойково) време разделно

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 08:45

Предварително се извинявам, че макроикономист ще си позволи кратък набег в политическата икономия, но понякога дори аз имам какво да кажа там.

През последните два месеца за мен става все по-безпощадно ясно, че България, българското управляващо мнозинство, българското правителство и неговият премиер са изправени пред избор. Наивно подвеждайки се по приказки си мислех, че този избор е направен още с предизборните обещания, но очевидно не…

Изборът е прост: да продъним ли бюджета или не. (още…)

15 март, 2010

Какво, ако Гърция беше Централноевропейска държава?

Публикувано в: Uncategorized — Ivan Krastev @ 09:25

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs

What if Greece Were a Central European Country?

Let’s face it, if Greece were a Central European country, the Greek crisis would never have happened. First, Germany and France were never going to allow a country known for its poor economic performance, bad political manners and genius for creative accounting to join the single currency union. Secondly, if by luck or negligence the Greece of Central Europe had ended up in the euro zone, Brussels was going to thoroughly scrutinize Athens’s finances. But Greece is not a Central European country. While the European Commission was crusading against corruption in the Yalta Club countries, the Club Med countries enjoyed the privilege of being treated as good Europeans without actually being good Europeans. Imagine that Bulgaria’s or Romanian’s prime minister controls 80 percent of the national media and is in the habit of spending his holidays entertaining prostitutes. Or imagine that the Hungarian prime minister—contrary to all advice coming from Brussels—declares that he will not freeze public sector wages, despite the severe economic crisis. It is difficult even to imagine the outcry that would follow. But what outrages Brussels in Sofia or Budapest simply worries it in Rome or Madrid.

Прочетете още…

Постингите на останалите участници в WA Blogland можете да прочете тук:

World Affairs

По-стари »

Задвижвано от WordPress