Center for Liberal Strategies

30 октомври, 2009

И все пак за фискалния резерв, след миналата седмица 3

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 01:50

Продължавам по темата с идеята фискалният резерв да бъде изваден от БНБ и сложен в ТБ (миналата седмица вече писах как той в момента носи на българските данъкоплатци повече от споменатите 0.5 %, а ако се сложи в ТБ ще носи със сигурност по-малко от споменатите 6 %). Днес ще се занимая с аспектите на това предложение, различни от чистата доходност.

Първо, важно е да се спомене, че в промотирането на идеята финансовият министър говореше единствено и само за доходността и за абсолютно нищо друго. Дори и да е имал пред вид някакви странични ефекти на това преместване, не го е споменал. Но подобни странични ефекти веднага влязоха в публичните дискусии по тази тема. Те са в две тоналности. Едната набляга на възможните позитивни ефекти. Другата на възможните опасности. (още…)

28 октомври, 2009

По повод лекциите на Сорос в CEU/LSE

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 10:11

Тази седмица Джордж Сорос изнася поредица от лекции в Унгарската академия на науките (организирани от CEU, Budapest и LSE, London), в които той излага в кратка форма идеите си за състоянието на икономическата теория, икономическата криза, както и своите собствени  философски възгледи за действието на икономиката и финансовите пазари по-специално. Тези лекции могат да бъдат гледани или прочетени както на сайта на CEU, Budapest (www.ceu.hu), така и на сайта на Financial Times (http://www.ft.com/cms/668e074a-bf24-11de-a696-00144feab49a.html).

Сорос има нескромната претенция, че е откривател на философска концепция, която има широки последици както за икономическата теория, така и за практиката на финансовите пазари. Тази концепция се базира на два основни принципа:

- погрешимост (fallibility): автономните разумни същества, участващи в пазарни транзакции, не разполагат със съвършена информация, което прави решенията им погрешими. Не бива да се предполага, че по принцип тези решения са по-скоро правилни;

- рефлексивност (reflexivity): когато вземате решения в социален контекст, трябва да отчитате и решенията на другите участници. Техните погрешни виждания и решения могат обаче да доведат до определени действия, които да се окажат необосновани и неподходящи. 

(I can state the core idea in two relatively simple propositions. One is that in situations that have thinking participants, the participants’ view of the world is always partial and distorted. That is the principle of fallibility. The other is that these distorted views can influence the situation to which they relate because false views lead to inappropriate actions. That is the principle of reflexivity.)

Тези сравнително прости принципи водят Сорос до заключението, че една от основните предпоставки на икономическата теория – че пазарите се стремят към равновесие и рядко се отклоняват от него (или пазарите са максимално ефективни) – всъщност е сгрешена. Пазарите отчитат и агрегират погрешими (и често изкривени) индивидуални представи, които могат да имат много слаба връзка с реалността. Нещо повече – тези погрешими представи са способни да променят тази действителност: да я приближават към себе си, като по този начин допълнително я изкривяват. Така например, надути цени по време на създаването на балон са в състояние да променят фундаментите на икономиката. В теоретичен план Сорос твърди, че:

- пазарните цени по принцип (винаги?) изкривяват фундаментите на икономиката;

- те не „отразяват” тези фундаменти, а ги променят

(Let me state the two cardinal principles of my conceptual framework as it applies to the financial markets. First, market prices always distort the underlying fundamentals. The degree of distortion may range from the negligible to the significant. This is in direct contradiction to the efficient market hypothesis, which maintains that market prices accurately reflect all the available information.
Second, instead of playing a purely passive role in reflecting an underlying reality, financial markets also have an active role: they can affect the so-called fundamentals they are supposed to reflect. That is the point that behavioral economics is missing. It focuses only on one half of a reflexive process: the mispricing of financial assets; it does not concern itself with the impact of the mispricing on the so-called fundamentals.)
  Последиците от тези възгледи за Сорос са следните: оставени сами по себе си, пазарите ще създават балони и ще се стремят към не-равновесни ситуации, поне в същата степен в която можем да очакваме че ще постигат равновесие и ще бъдат ефективни. Нищо в тяхната природа не би ни гарантирало ефективността, която съвременната икономическа теория обещава. Нещо повече, в неравновесни ситуации, индивидуалната рационалност диктува на участниците в пазара да подкрепят създаването на балони и в крайна сметка, да се държат колективно ирационално:

(When I see a bubble forming I rush in to buy, adding fuel to the fire. That is not irrational. And that is why we need regulators to counteract the market when a bubble is threatening to grow too big, because we cannot rely on market participants, however well informed and rational they are.)

На базата на тази теоретична рамка, Сорос предлага и своето обяснение за сегашната криза (тук аз избързвам, защото лекцията по този въпрос още не се е състояла, но и в досегашните лекции има достатъчно материал за да предвидим общия аргумент). Регулаторите в САЩ и другите основни демокрации са се провалили в своята задача, водени от идеологията, че пазарите са съвършено ефикасни или че така или иначе пазарите знаят най-добре. Тази идеология – пазарен фундаментализъм – ги е заслепила регулаторите и им е попречила да видят създаването на огромни балони, както в областта на ипотеките, така и в икономиката като цяло:

(So here it goes. I contend that the puncturing of the subprime bubble in 2007 set off the explosion of a super-bubble, much as an ordinary bomb sets off a nuclear explosion. The housing bubble in the United States was the most common kind, distinguished only by the widespread use of collateralized debt obligations and other synthetic instruments. Behind this ordinary bubble there was a much larger super-bubble growing over a longer period of time which was much more peculiar. The prevailing trend in this super-bubble was the ever increasing use of credit and leverage. The prevailing misconception was the belief that financial markets are self correcting and should be left to their own devices. President Reagan called it the magic of the marketplace, and I call it market fundamentalism. It became the dominant creed in the 1980s when Ronald Reagan was President of the United States and Margaret Thatcher was Prime Minister of the United Kingdom.)
 Сорос иронично отбелязва, че идеите му получават внимание в академичните общности и анализаторите едва след последната финансова криза, която той предсказа и от която направи пари (по информация във FT Сорос беше един от малцината излезли на печалба през 2008 г. въпреки подкрепата му за фалиралия банков гигант Лиймън брадърс). Той сам разбира, че този факт не е доказателство за тезата му – може да е плод на чиста случайност. Една теория е вярна или невярна не защото е полезна или пък популярна, макар че идеята за рефлексивност внася интересни нюанси в това твърдение.

Аз смятам, че Соросовите философски идеи заслужават внимание, защото те са далеч от опростенческия сблъсък на ПФ (пазарните фундаменталисти) с ОЛЕ (отчаяни левичарски етатисти) – сблъсък често разиграващ се у нас и изчерпващ българското политическо въображение. Дебатите за повече или по-малко държава мерени на килограм са инфантилни и безполезни. Свиването или увеличаването на преразпределението от БВП в проценти, повечето или по-малко регулация като бройка регулации са безсмислени сами по себе си. Повечето регулация заради самата регулация не е нужна и няма да реши проблемите, които Сорос повдига. Един резонен въпрос е дали малка страна с малка експертна общност е в състояние да генерира необходимата регулация, която ще предотврати провалите на пазара, описани от Сорос. Прилагайки принципа на рефлексивността, той казва, че непрекъснатото повтаряне, че държавата е лоша и неефективна прави държавата лоша и неефективна. Това е капан, в който България е влязла вече, капан подхранван от раздухването на ПФ в медии и университети.

Ще завърша с една интелектуална трудност за теорията на Сорос. Обърнете внимание на теоремата на Кондорсе, според която ако можем да предположим, че в една общност всеки един от индивидите има шанс повече от 50% да вземе правилното решение по даден въпрос, то колективното решение, взето чрез агрегирането на предпочитанията на всеки, ще бъде правилно с вероятност повече от 50% и все по-близка до 100% с увеличаването на бройката на индивиди членове на общността. Това е и логиката в хипотезата за ефективността на пазарите – предполагате че те имат многобройни участници, всеки един от които (или поне огромното мнозинство от тях) има положителен шанс (повече от 50%) да вземе правилно решение. Агрегацията на предпочитанията им, която се прави от „невидимата ръка на пазара” ще доведе до колективно правилен резултат с много голяма степен на вероятност.

Сорос твърди, на практика, че такъв извод не може да бъде направен, защото началното допускане е грешно: поради принципа на „погрешимостта” не можем просто да заключим, че индивидите винаги имат повече от 50% шанс да са прави (всеки един по отделно). Когато така се случи, колективното решение ще е добро. Когато не е така, обаче, то ще е катастрофално.

Какво следва от този възглед? Обърнете внимание, че не следва нищо от рода на някакво особено превъзходство на държавата или регулаторите спрямо пазара, както ОЛЕ-тата биха предположили. По отношение на държавата същият принцип на погрешимостта е приложим. Всичко е въпрос на интелигентност, култивиране на способности, образованост, политически усет и т.н. Глупавият, корумпиран и необразован управник ще вземе същите катастрофални решения, както и подведената от лакомия или просто от липса на информация маса от пазарни труженици.

Изводът: Сорос не предлага решение, а просто ни разкрива дълбочината на проблемите на доброто управление. Простите решения от рода на ПФ и ОЛЕ водят до това, до което сме в момента. Необходима е интелектуална и практическа среда, в които простите идеологии да бъдат постепенно преодоляни в полза на по-интелигентен политико-икономически живот.

26 октомври, 2009

И все пак за фискалния резерв, след миналата седмица 2

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 01:47

В миналия постинг по тази тема стана дума, че първата част от сметката “като извадим фискалния резерв от БНБ и го турим в ТБ вместо 0.5% годишна лихва ще получаваме нещо като 6%” не издържа сериозна критика, защото крайният титуляр на тези пари - българският данъкоплатец - получава нещо доста повече от 0.5% от тези пари, дори може би повече от 4 %.

Сега е време и на другата страна на неравенството “0.5<6″.

Най-вероятният резултат от изливането на няколко милиарда лева света вода ненапита, разбирай чиста ликвидност, върху главите на българските търговски банки, ще бъде значително намаляване от тяхна страна на лихвите по депозитите. Обяснявам. (още…)

26 октомври, 2009

Висш съдебен късмет или къде в момента са топките?

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 01:18

Висшият съдебен съвет май изкара късмет. От определен ъгъл, нещата по случая „Красьо” се развиват по удобен начин за магистратите в този орган. От една страна, те порицаха двама от тримата провинили се телефонисти чрез специална комисия, която заключи, че:

Хронологията и логическата взаимовръзка на фактите еднозначно навеждат  на  житейски обосновано съмнение за осъществени нерегламентирани  контакти  на все още неназованите магистрати – кандидати за  административни ръководители  в съдебната власт и на членовете на ВСС  Стоев и Димов с лицето Красимир Георгиев във  връзка с провежданите  назначения на ръководни позиции…

с поведението си членовете на ВСС Стойко Стоев и Иван Димов са  допуснали  нарушение на правилата за етично поведение, произтичащи от  принципа на  независимост – т. 1.4 от Кодекса за етично поведение на  българските  магистрати и нарушение на правилата за поведение,  произтичащи от принципа за  почтеност и благоприличие – т. 5.6 от  Кодекса за етично поведение на българските  магистрати.

От втора страна, магистратите поискаха оставките на всички замесени в комуникацията с Красьо, което е видно от трогателния призив публикуван , на сайта на ВСС (22 октомври):

ВИСШИЯТ СЪДЕБЕН СЪВЕТ НАСТОЯВА ЗА ОСТАВКИТЕ НА ВСИЧКИ МАГИСТРАТИ, КОИТО СА ИМАЛИ НЕРЕГЛАМЕНТИРАНИ КОНТАКТИ С КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ…

И от трета страна, ВСС имплицитно прие, че е изпълнил морално-професионалния си дълг, тъй като законът и Конституцията не му дават правомощия да направи повече. По този начин едната топка беше пратена по спешност в сградата на парламента с неприкрит укор за неизпълнена законадателна дейност:

 Председателят на правната комисия на Висшият съдебен съвет (ВСС) Божидар Сукнаров заяви в неделя, че т.нар. правителство на съдебната власт не може да застави Иван Димов да подаде оставката си като член на ВСС, въпреки че е осъществявал нерегламентирани контакти с разследвания за търговия с магистратски гласове плевенски бизнесмен Красьо.

Въпросът с колегата Димов вече излиза от компетентността на ВСС, тъй като той е избран от Народното събрание и е от парламентарната квота, поясни пред БНР Сукнаров.

В петък ВСС е изпратил на НС решението си за Димов и оттук нататък, посочи Сукнаров, има определена процедура, по която депутатите могат да образуват специално производство за евентуално предсрочно прекратяване на мандата на член на ВСС (по Медиапул)

 

Другата топка беше подхвърлена в градината на съвестта на отделните магистрати, свързани със случая „Красьо”. Ако продължим метафората, тази на бургаския окръжен прокурор Ангел Ангелов се оказа най-грижливо поддържана и той (за радост на целия ВСС) не се ослуша и предприе саможертвената стъпка днес, 26 октомври 2009 г - подаде оставка от ръководната си длъжност. ВСС отрази веднага събитието на своя сайт.

И така, ситуацията като че ли влезе в коловоз, в който магистратите от ВСС хем са си изпълнили моралния дълг, хем не трябва да вършат нещо неприятно, като уволняването и дисциплинирането на провинил се колега, например. Тази неприятна задача ЗАКОНЪТ (а не някой друг) е дал на друга институция или на друга съвест.

Във философската етика такива ситуации се наричат „морален късмет” – хем си на правилната страна, хем не трябва да вършиш неприятни работи, като да казваш неудобни истини, порицаваш близки приятели, скъсваш контакти с компрометирани лица и пр.

Висшите магистрати изглежда възприемат ЗАКОНА като спасител от тежки морални дилеми. „Нямаме правомощия”, „топките са другаде” и прочие вопли обаче не подобават на авторитетни личности, които трябва да вдъхват респект и доверие към съдебната власт в обществото. Моралните дилеми (а те са повече от една), всъщност си стоят, и накрая нека ги формулираме по-ясно:

1. Дори и един член на съвета да остане компрометиран и неподал оставка, това ще делегитимира и принизи дейността на целия ВСС. Ако и един дискредитиран член остане, морално е всички останали доброволно да подадат оставиките си и да сложат край на тази агония.

2. Дори всички компрометирани членове на ВСС да подадат оставка, ще бъде необходимо преразглеждането на всички важни кадрови решения, в които те са участвали. В противен случай петното върху дейността на съвета ще остане и ще хвърля съмнения върху неговите решения като цяло.

 

24 октомври, 2009

И все пак за фискалния резерв, след миналата седмица 1

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 01:24

През изминалата седмица се предъвка темата за фискалния резерв и неговата “по-активна” употреба. Засега, изглежда, темата приключи без промяна на статуквото. Но активното пипане на фискалния резерв е една тема, която в днешната българска действителност просто няма как да изчезне безвъзвратно в небитието, където всъщност й е мястото. И ще се появи отново, защото българските управници скоро няма да се научат да се въздържат от неистовото си желание да си играйкат с парите на данъкоплатците. Та тази поредица от няколко постинга е насочена не към миналата седмица, а към бъдещите такива седмици.

В подкрепа на идеята фискалният резерв да се извади от БНБ, където по закон неговото управление е много консервативно и, от гледна точка на изпълнителната власт, пасивно, беше изтъкнат един единствен аргумент - при изваждане на резерва от БНБ и депозирането му в търговски банки правителството ще получава много по-голяма доходност. Конкретните цифри, които финансовият министър изрично спомена, бяха лихва от “примерно” 6 % от банките срещу лихва от 0.5 % сега от БНБ.

Едно от нещата, за които истински ме доядя в този довод, е, че поне за мен е напълно очевидно как и двете страни на това твърдение - и 0.5-те процента от БНБ, и 6-те процента от ТБ, са напълно несъстоятелни. Абсолютно съм сигурен, че и финансовият министър (измежду другите си качества, той все пак е и един изряден академичен икономист) разбира това много добре.

Тук ще се занимая само с първата страна на твърдението - тази за мизерната 0.5 процентова доходност в момента. За другата страна, плюс за някои от по-дълбинните аргументи по повод активната употреба на фискалния резерв, ще заделя бъдещи постинги.

Та лихвата, значи, била 0.5 %. Добре, ама това не е единственото, което крайният титуляр на тази сметка в БНБ - българският данъкоплатец - получава за сумата, вложена в нея. В баланса на БНБ фискалният резерв се появява в статията “задължения към правителството и бюджетни организации” в пасива на Управление Емисионно. Структурата на баланса на Управление Емисионно подсказва, че най-логичното допускане е, че целият пасив по тази статия се превръща в актив от статията “инвстиции в ценни книжа”, но все пак нека предположим, че с оглед обслужването на бюджета БНБ държи около милиард от този пасив под формата на по-ликвиден актив. Средният баланс (според петъшните баланси на Управление Емисионно) на статията “задължения към правителството и бюджетни организации” за 2008 е близо 9 милиарда лева, като махнем средно един, става средно 8 млрд. Същевременно средният баланс на статията “инвестиции в ценни книжа” е малко над 21 млрд. Следователно около 37 % от лихвения приход по ценните книжа се дължи на фискалния резерв. За 2008 този приход е малко над милиард лева. Следователно почти 400 милиона лева е доходът от фискалния резерв. От девет милиарда това е не половин, а 4.5 % доходност от фискалния резерв за българския данъкоплатец.

От тези 4.5 % лихвата е една малка част. Друга, далеч не толкова малка част, е вноската на БНБ в бюджета, която за 2008 е 401 милиона лева и следователно около 150 милиона лева приходи на правителството се дължат на фискалния резерв по тази линия. Но има и още, стига човек да не забравя, че крайният титуляр на резерва е не финансовият министър, а българският данъкоплатец. Защото частта от печалбата на БНБ, която не се внася в бюджета, се използва за увеличаване на резервите на БНБ, които в крайна сметка са резерви на българския данъкоплатец и са от полза за него, макар и да не са от кой-знае каква полза за финансовия министър. В крайна сметка важното за България е не колко получава финансовият министър, а колко получава българският данъкоплатец. От тази гледна точка сметката показва, че доходността от вложеният в БНБ фискален резерв е по-скоро над 4, а не под 1 %.

16 октомври, 2009

От Нобеловите лауреати до местни колективни проблеми или къде (ще) отиде културното ни наследство?

Публикувано в: Uncategorized — Daniel @ 02:10

По общо мнение и историческа случайност, политическата наука не произвежда продукти, достойни за Нобелова награда. Елинор Остром – политолог от университета в Индиана - успя да пробие дисциплинарните предразсъдъци и да спечели (вярно, заедно с икономист) Нобеловата награда за икономика за 2009 г. Основният принос на Остром е в изучаването на самоорганизацията на общности, които решават проблемите си, свързани с използването на общи ресурси, без да разчитат на традиционните две решения: свободната пазарна размяна и държавната регулация. Остром загърбва опростенческите идеологии - повече пазар на всяка цена (ПФ – виж другите ми постинги) или повече държава навсякъде (отчаян левичарски етатизъм - ОЛЕ) и си поставя емпиричната задача да открие работещи решения на колективни проблеми в специфични условия. В някакъв смисъл Остром загърбва идеологизирането и се отдава на антропологически анализ на екзотични общности, които преживяват добре без да страдат от силни пазарно-държавни уклони. Един от проблемите с този подход е доколко заключенията касаят по-големи, по-сложни и идеологически по-подковани общности, зарибени със стандартни икономически учения от неолиберален или авторитарно-етатистки тип.

Подходът на Остром е несъмнено свеж, важен и полезен, и за илюстрация нека го приложим към един наш отколешен проблем с ползването на общ ресурс – културно-историческото наследство, специално в частта му за археологическите находки. Един странстващ антрополог, престоял достатъчно време в България, би навярно заключил, че обществото ни се опитва да се справи по три различни начина с придобилата печална слава тема за иманярството и прикачените към него частни колекции на нотабили и ноториарси.

1) На първо място е старомодният етатистки подход, който е бил в сила у нас от Освобождението до важната 1998 г. Същината на този подход е била обявяването на културно-историческото наследство (паметниците на културата) за публична държавна собственост, което прави невъзможно прехвърлянето й в частни ръце (приватизация).

През 1998 г. са приети изменения в Закона за държавната собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 21 май 1996 г., последно изменение ДВ, бр. 41 от 02 юни 2009 г.), по силата на които се променя правния статус на паметниците на културата от национално и световно значение – от публично държавна собственост те бяха трансформирани в частна държавна собственост. С цитираните промени отпада нормативната забрана да бъдат придобивани по давност движими археологически паметници на културата.

С други думи, до 1998 г. държавата измества пазара по отношение на паметниците на културата, със силния аргумент, че те трябва да принадлежат на всички – в някакъв смисъл те са общ ресурс и всеки би трябвало да може да се ползва от него, както между другото и Конституцията от 1991 г. изисква:

Чл. 54.

(1) Всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност, което се признава и гарантира от закона.

Чл. 23.

Държавата …се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство

2) През 1998 г., както беше потвърдено и от Българският конституционен съд в едно скорошно и доста спорно решение (РЕШЕНИЕ № 7 София, 29 септември 2009 г., съдия докладчик Пламен Киров), се отварят вратите за възможна приватизация на паметниците на културата основно по два начина: чрез изтичането на придобивна давност след 1998 г. или чрез наследяване – пословичния случай с римска надгробна плоча или тракийски златен ритон наследен от баба и дядо. Този подход би легализирал частната собственост върху паметници на културата и би отворил възможност за включването на тази собственост в легален пазарен оборот. Разбира се, не всеки паметник на културата би могъл да се приватизира по този начин: тези, за които може да се докаже, че са изкопани от иманяри, могат да бъдат отнети в полза на държавата, както и добитите от престъпление в общия случай. Тежестта на доказване се обръща, обаче: докато държавата не намери достатъчни доказателства за извършено (иманярско) престъпление, собствеността върху паметника на културата се счита придобита от баба или по давност, т.е. легитимно.

Защитниците на този про-пазарен модел, разчитащ на частна собственост и възможност за свободен обмен, привеждат много аргументи в негова полза:

- Така или иначе паметниците на културата се крадат от държавата;

- Много от тях се изнасят в чужбина;

- Легалната приватизация ще освети процеса и ще доведе до оставането на паметниците в страната;

- Частните колекционери ще ги направят достъпни за хората, а дори и да не ги направят, те са много важна категория хора.

3. Ако антропологът би имал чувствителността на Остром, той би открил и един среден път на регулация на проблема, който не е нито чисто пазарен, нито чисто държавно-административен. Що се отнася до колекционерането на старинни монети се оказва, че държавата у нас е отстъпила своите правомощия на нумизматически асоциации. Опростено казано, ако станеш член на такава организация и следваш нейните вътрешни правила, би могъл легално да придобиеш собственост върху пендари, меджидиета и пр. – дори и те да са паметници на културата. Нека приемем, заради чистотата на аргумента, че тези организации могат да изработват свободно своите правила и да кръстим този модел „модел на самоорганизация”. (Признавам, че не познавам точната уредба у нас по този въпрос, но едва ли и един антрополог би я разбрал в по-чутовни детайли). В полза на това решение, така или иначе, не съм чул аргументи, но все пак то – или нещо подобно - съществуват.

На читателя, следващ Остром, оставам да избере най-доброто, най-работещото решение в наш контекст. Важното е да не се подвеждате от своята идеология при избора. ОЛЕ-тата не трябва веднага да избират вариант (1), както и ПФ-тата не трябва да избират автоматично (2). Нумизматите, знам, ще изберат (3) – от това спасение няма.

Аз съм агностик в генералния дебат между ПФ и ОЛЕ – подозирам, че и двете страни грешат, опитвам се да го докажа, но споровете все още продължават. Но що се отнася до културното ни наследство си мисля, че у нас все пак най-добър е вариант 1. Има нещо дълбоко порочно и гнусно в тайната приватизация на общи ресурси, проведена по полу-криминален начин от силните на деня. Има нещо дълбоко нередно и в позицията на КС, който с чисто правно-технически аргументи се опита да оправдае тихата приватизация след 1998 г. на културно историческо наследство. По принцип е вярно, че парламентът тогава е станал жертва на лобистки интереси и е отворил вратата за приватизация. Вярно е, че правовата държава не допуска ретроактивно законодателство, което да отнема права. Но има и други висши конституционни принципи, които могат да тежат повече от забраната на ex post facto закони в областта на частното право (при наказателното изключения са възможни само за тежки престъпления срещу човечеството, геноцид и т.н.). Например, реституцията беше едно точно ex post facto законодателство (водещо до отнемане на права на собственост) в полза на по-висши принципи на справедливостта и човешките права. В този смисъл, аз съм в този казус на страната на съдиите с особено мнение – Янков и Пунев – които твърдят че:

Конституционализмът трябва да държи сметка не само на буквата на закона, но и на съпътстващите го елементи като обичай, здрав разум и морал. (Янков)

 Приложението на давността може да бъде изключено по законодателен ред  като се  засегнат и евентуално придобити права, ако това се налага от  необходимостта да се  преодолеят последиците от минали несправедливости,  допуснати от държавата по  отношение на носители на правото на  собственост. (Пунев)

 

16 октомври, 2009

Предложението на Илиян Михов за модификация на валутния борд у нас

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 09:21

Преди около три седмици в “Дневник” се появи интервю с Илиян Михов, в което той предлага идеята българският валутен борд да се модифицира така, че да се даде известно усмотрение на БНБ да стерилизира притока на капитали с емисия на свой дълг, който при отлив на капитали да бъде изкупуван обратно.

Както си личи и от забавянето ми с три седмици, мислих дълго по този модел. Теоретично звучи изрядно, но действителността често е доста по-рошава, отколкото описанията й в изрядните теоретични модели. Та въпросът с това предложение е доколко то пасва на начина, по който поне досега нещата стават в България и дали би могло да доведе до чувствително подобрение.

Илиян, разбира се, много ясно е определил какво се разбира под чувствително подобрение, а именно ниска инфлация в България дори в добри времена и при силен приток на капитали. Тя би трябвало значително да ускори влизането на България в еврозоната, за което се предполага с добри основания, че ще е много благоприятно за дългосрочното развитие на страната.

Разбира се това, което Илиян предлага - стерилизиране на капиталовия приток с “отнемане” на известна част от него и складирането му обратно в чужбина под формата на валутни резерви - се случва и в момента. Само дето това става не с емисия на дългови книжа на БНБ (те са пасив на БНБ) в количество, което тя решава, а с формиране на бюджетни излишъци и депозирането им под формата на фискален резерв в БНБ (отново пасив на БНБ), само дето тук решението колко да се увеличи фискалният резерв и съответно пасивът на БНБ се взима от правителството, а не от БНБ.

Илиян отхвърля този случващ се вече 12 години метод на стерилизация с едно единствено изречение още в първия си абзац:

“За съжаление при валутен борд фискалната политика трябва да се използва много внимателно, за да не доведе до загуба на доверие в стабилността на борда”

Това е безусловно вярно, но е също толкова безусловно вярно и за паричната политика при валутен борд. И тук опираме до конкретната българска действителност, в която предложението за модифициран борд ще се разгърне, ако вземе да се възприеме.

Доверието в българския валутен борд се дължи предимно на неговата автоматичност и на липсата на усмотрение. Единственото рисково място на борда, което поражда макар и малки дози подозрение, е и единственото му ъгълче, в което остава (и в една демокрация няма как да не остане) усмотрение на държавата: бюджетния баланс. Само и единствено бюджетният баланс може да издъни българския борд, както например това стана в Аржентина.

В този смисъл, предложението за модификация на борда веднага подлежи на критика. То въвежда още едно ниво на усмотрение: усмотрението на БНБ за това кога и колко да стерилизира. Няма как въвеждането на още едно ниво на усмотрение да доведе до по-голямо доверие в борда, отколкото при сегашната ситуация, защото независимо какви правомощия се дадат на БНБ, усмотрението на политиците и по отношение на бюджетния баланс, и по отношение на това колко от него да отиде като валутен резерв навън, ще остане.

Второ много важно наблюдение за българската действителност е, че по време на неотдавнашните добри времена и на текущите лоши времена се случва нещо изключително интересно. Българският фиск наистина стерилизира значителни притоци капитал (около 4 милиарда евро за около 5 години). Тази стерилизация, обаче, беше посрещната от частния сектор с умерено покачване на модифицирания (инкорпориращ факта, че при валутен борд нетният капиталов приток директно създава парична база) паричен множител, така че при цялата стерилизация нарастването на реалната паричната маса беше почти напълно равномерно. В края на миналата година, напълно в тон с лошите времена, капитал започна нетно да изтича от България, съответно модифицираната (че и немодифицираната) парична база рязко спадна. И се случиха две неща. Първо, държавата ударно изхарчи големи парчета от фискалния си резерв, но това не успя да спре, ама ни най-малко, заминаването на парична база в чужбина. Най-вероятно същото би се случило, ако не фискът, а БНБ беше се опитала чрез обратното изкупуване на свои книжа да “подкрепи” паричната база.

И, особено любопитно, второ: паричният множител, особено модифицираният, скочи в небесата така, че при драстично по-малка база реалната парична маса остава… същата. Демек, частният сектор, доколкото лошите времена го завариха в едно относително стабилно и разумно състояние, сам си се погрижи за себе си.

Основната поука тук, от гледна точка на аргумента на Илиян за еврозоната е, че стерилизацията на притока на капитали по никакъв начин не гарантира намаляване на ръста на паричната маса и оттам ниска инфлация. Я стане, я не. Когато една икономика има да настига и е създала добри условия това да се случва, тя ще настига и точка. Единственият начин да има ниска инфлация в настигаща икономика е да се намали темпът на настигане. Което няма никаква пречка да се прави и при сегашната институционална рамка на паричния и фискалния режим.

В този смисъл не виждам големи ползи от това да се модифицира валутният борд в посоката, очертана от Илиян. А определено виждам минуси от едно такова действие: вкарване на още едно ниво усмотрение със съответен ефект върху достоверността на режима.

15 октомври, 2009

Още една Нобелова в двора на Новата Институционална

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 02:24

Вече четири дни храносмилам съобщението, че тази година Нобеловата награда за икономика беше дадена на Оливър Уилямсън и Елинор Остром, двама от изявените представители на Новата Институционална Икономика. Това съобщение е интересно на няколко нива.

Първо, самото съобщение идва малко по-рано, отколкото ние в международната общност на новата институционална икономика (от която и аз съм мъничка скромна част) очаквахме. Едва ли някой е изненадан, че Оливър Уилямсън, един от тримата бащи на тази икономическа школа, получава наградата. Все пак, другите двама – Роналд Коус и Дъглас Норт, нобелисти съответно през 1991 и 1993, вече са получили това признание. Въпреки това, самият факт, че това поле на икономически изследвания получава признание за трети път, е забележителен. Не съм готов да се закълна, но струва ми се дори изключително важно поле като теория на игрите има по-малък брой награди, да не говорим за експерименталната икономика, поведенческата икономика и други. Новата институционална икономика е вече съвсем ясно част от истински утвърдените, реномирани и с много обещаващи перспективи полета на икономическата наука, чиито принос и значение са всепризнати и от които се очакват все повече плодове.

Второ, в лицето на Елинор Остром признание получава един много важен и отдавна заслужен клон на икономическия анализ, който се занимава с проблематиката на колективното действие. Началото на този клон бе поставено от покойния Мансър Олсон още преди 40 години, а Елинор Остром го издигна до значими висоти.

Трето, Елинор Остром не е икономист. Тя идва от друга обществена наука – политическата наука, неизвестно защо в България популярна като политология. Това може да бъде разчетено като сигнал от страна на Нобеловия комитет. Те явно не са забравили, че все пак идеята на Риксбанк при учредяването на наградата през 1968, е да има награда в цялостната област на обществените науки, от които икономиката е само една, макар и към онзи момент изглеждаща най-„научно”, в смисъл на най-математическо-статистически.

А иначе на пръв поглед между изследователската работа на двамата няма много общо – единия копае на нивата на корпоративното управленство, другият изследва как различни човешки общности, всичките до една странни, се справят с проблемите на ползването на общи ресурси. На втори поглед, обаче, те са всъщност близки съседи. Техните ниви се намират в един и същ ъгъл на полето на новата институционална икономика. Това е ъгълът на човешките решения на стопански проблеми, които са по средата между държавата и пазара.

Традиционно, по неизвестни за мен причини, се приема, че или държавата прави нещо, или то се прави от „пазара”. С други думи, че човешката организация по повод дейностите по задоволяване на относително неограничени нужди с относително оскъдни ресурси може да заеме само една от две форми – вертикална и хоризонтална. Вертикалната организация е йерархична, властова, в която някой взема решения по някакъв начин и нарежда надолу какво да се прави. Този някой разполага с правото да упражнява насилие и да използва принуда. Хоризонталната организация разчита на доброволно взаимодействие между много, равноправни и равнопоставени независими деятели, всеки от който взема решения сам за себе си и не може да принуждава никого за нищо. В този смисъл пазарът без държава не може, защото само чрез нея употребата на насилие и принуда могат да бъдат изключени от стопанското взаимодействие.

И двата механизма на стопанска организация имат проблеми. За тези на държавата като стопанин няма какво да говорим, на всички в България те би трябвало да са ясни. Проблемите на пазарния механизъм произтичат от информационните проблеми на размяната. За да има пазари, трябва да има размяна, а за да има размяна, трябва да има какво да се разменя. Това, което се разменя са права върху ценни неща. За да могат да бъдат разменяни, самите права и техните титуляри трябва да бъдат достатъчно ясно и измеримо определени. В реалния живот това не може да бъде направено по съвършен начин, защото нито знанието на хората за света, нито способността им да вземат решения, са съвършени. Информацията както за разменяните права, така и за ресурсите и благата до които се отнасят тези блага, е непълна и асиметрична. Това прави процеса на размяна скъп. Пазарът е нещо прекрасно, но не безплатно. Когато информационните проблеми по размяната на дадено благо или ресурс са достатъчно тежки, може да настъпи така наречения провал на пазара.

При това положение за относително немногото сфери, в които имаме достатъчно сериозен пазарен провал, стои въпросът за това кой провал е по-голям – пазарният или държавният.

Големият принос на Оливър Уилямсът и Елинор Остром, като представители на новата институционална икономика, се състои в едно много систематично и трудолюбиво поглеждане отвъд простата дихотомия пазар или държава. Има много неща по средата, има недържавни йерархии сред хората, има относително много хоризонтални механизми на координация, които не разчитат на определяне, разпределяне и размяна на индивидуални изключителни права.

Областта на Уилямсън са фирмите – „частни” йерархии, вертикални форми на човешка организация и координация, които обаче не могат да разчитат на насилие и принуда (поне в страни и общества, където държавата наистина си е свършила работа и ефективно е установила монопол върху употребата на сила). Фирмите са не-пазари не-държави, в които по странно стечение на обстоятелствата хората имаме навика да прекарваме основната част от живота си. Приносът на Уилямсън е значително увеличаване на знанието, което имаме за тънката и променлива граница между пазари и йерархии, между хоризонтална и вертикална човешка организация. Съотношението между размера на сделковите разходи, проблематизиращи пазарния механизъм, и неизбежните неефикасности поради стимулната несъвместимост на йерархиите, зависи от управленските структури на тези йерархии и от причините и характера на сделковите разходи за конкретното благо. А от това съотношение зависи дали е ефикасно за едно общество в дадената сфера на човешка дейност да действа пазар или йерархия. Не са много въпросите, които по по-сериозен начин засягат всекидневието на хората и качеството на живота им.

Областта на Остром е управленството на общностни ресурси. Това са случаи, в които самото определяне, разпределяне и особено налагане сред индивиди на имуществени права е по редица причини твърде скъпо и форми на човешка координация при които няма разпределяне на ресурса на отделни партиди права стават конкурентоспособни, в смисъл относително по-евтини. Не че тези механизми нямат своите неефикасности и провали, но при достатъчно високи сделкови разходи те стават привлекателна алтернатива от гледна точка дългосрочно благосъстояние. Приносът на Остром е да установи при какви обстоятелства подобно решение има обществена полза и доколко тези обстоятелства могат да бъдат преодолени чрез алтернативно определяне на индивидуални имущестрени права и алтернативна организация на съответния пазар. Когато това не може да стане, системи основани на общностни права и определени правила за тяхното ползване могат да се окажат най-малкото зло.

Тук може би е добре да спра, че постингът започва да става дълъг, а това е само повърхността. Но все пак е важно да направя едно уточнение. Нито Уилямсън, нито Остром могат да бъдат третирани като част от доста съмнителната групичка икономисти, които постоянно търсят възможности пазарните взаимоотношения да бъдат избягвани. Аз лично предпочитам да разглеждам техния принос от диаметрално противоположната гледна точка. Техният труд изключително ясно показва колко много неща могат да се правят от алтернативни на държавата форми на човешка организация и координация. В огромен брой случаи провалът на пазара не означава непременно, че държавата трябва да върши дадено нещо. В огромен брой случаи нещата могат да бъдат успешно решавани или чрез по-добра организация и определяне на самите пазари, или чрез частни йерархии, или чрез координация на базата на общностни права. В този смисъл основен резултат от работата на Уилямсън и Остром е, че полето на стопанска дейност, в което държавата теоретично може да се окаже полезна, се смалява още повече.

14 октомври, 2009

И изведнъж… нямало било “научен” консенсус по климата

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 09:31

Седи си човек и извъднъж тресне някоя изненада. Преди няколко месеца за друг постинг тук получих здравословна доза критики за това как хората, поставящи под съмнение постигнатия с толкова труд “научен” консенсус* за причиненото от човека чрез въглерод глобално затопляне, са лоши. И най-внезапно този консенсус беше доста безпардонно поставен под съмнение не от кой да е, а от една от най-влюбените в в темата за затоплянето медии - британската обществена BBC - в доста обширен материал, публикуван на 9 октомври. Силно препоръчвам цялостното му прочитане, макар той само леко да погалва повърхността на айсберга по повод все по-задълбочаващата се липса на консенсус по фундаменталните причини за напоследъшната динамика на климата.

Но все пак, за тези, които нямат време да четат всичко, привеждам свободен мой превод на последния абзац на автора Пол Хъдсън:

“Едно нещо, обаче, е сигурно. Изглежда, че дебатът за причините за глобалното затопляне съвсем не е завършил. Всъщност, човек би казал, че той тепърва ще се сгорещява.”

Не че това е кой-знае какво откритие за всеки, който поне малко е пребродил световната мрежа по този въпрос. Новината е, че тази съвсем очевидна истина най-после се появи в голяма световна медия.

*Кавичките около “научен” в това словосъчетание имат нужда от обяснение. Науката е метод за познание, чиято основа е несъгласието, постоянното и упорито поставяне на всичко под съмнение и непрекъснатата проверка и преразглеждане дори на най-утвърдените и широко приети идеи. В този смисъл “научен консенсус” е оксиморон. Ако нещо е консенсус, то не може да бъде наука. Ако нещо е наука, то не може да бъде консенсус.

8 октомври, 2009

Малко за метафората с външния дълг и казиното

Публикувано в: Сагата с Брейди размяната — Gogi @ 01:38

Както си и очаквах, самото съобщение, че някакви хора ще анализират брейди размяната от 2002 от гледна точка на данъкоплатеца веднага предизвика превантивни аргументации и коментари. Както и очаквах, източниците им са предимно свързани с партия НДСВ.

Все пак тази реакция е интересна за анализ. Към момента единственият релевантен спор е дали има смисъл да се прави анализ и преглед на огромна сделка от гледна точка на данъкоплатеца седем години след сключването й или няма смисъл. Споровете за това тя дали е била изгодна или не биха били релевантни едва след като този анализ бъде направен и резултатите му - представени. Както и да е.

В последната седмица се появи една много добра статия на Николай Василев, в която той разказва една поучителна приказка за това как преди сделката България всъщност била встрастен хазартен играч на рулетка, а благодарение на сделката, макар и с неголяма и изцяло дължаща се на шанс загуба, е била спасена от казиното.

Метафората за това, че боравенето с външния дълг на една държава наподобява казино, никак не е лоша. Особено е полезна с това, че дава възможност да се очертаят явните различия между рулетката и външния дълг. Тези различия е необходимо да не се забравят при анализа на ситуацията, в която е било взето решението за брейди размяната. Тук ще спомена само две различия.

Първо, при рулетката губиш всичко или печелиш върху всичко, което си заложил. При външният дълг на всяка една платежна дата плащаш известен малък процент от това, което е заложено. Разликата е важна. При нормалната рулетка, ако си заложил на червено и се падне черно, всичко заложено заминава. При рулетката с външен дълг, ти вече си заложил някаква сума и единственото, което падането на червено или черно определя, е дали сумата на лихвеното и/или погасителното плащане ще е малко по-голяма или малко по-малка тоя път. Шест месеца по-късно топчето пак се върти, и пак става въпрос за относително малки, спрямо размера на самия дълг, плащания.

И, което е важно, тук нула няма, особено по отношение на хазарта валутен курс. Валутният курс или ще е изгоден в дадения момент, или няма да а изгоден. И ако приемем аргументите на тези, които твърдят, че валутните курсове следват произволен ход, то елементарната логика показва, че в продължение на тридесет години, шестдесет платежни дати, ще има доста случаи на малки (всяко отделно плащане не е особено голямо) загуби поради валутен курс и също доста случаи на малки печалби поради валутен курс, с общ резултат около нула.

Не така стоят нещата при огромна размяна, извършена на една единствена дата. Тогава огромна сума зависи от случайното събитие “валутен курс” в един-единствен миг. Е, това вече е хазарт!

Второто различие между брейди размяната и рулетката е, че при рулетката вероятността да спечелиш винаги е наистина 48.6%, но при валутните курсове не е. Вероятността доларът да поевтинее или да поскъпне, е различна в различни моменти. В този смисъл, ако в момента, в който екипът по сделката е заложил страшно много, и то не на червено, а на отделно число, се окаже, че вероятността това число да се падне е близо до нула, сделката изглежда по един начин. Ако в този момент вероятността се окаже близо до 100 %, тогава нещата изглеждат по съвсем друг начин. Та едно от нещата, които си струва да се направят, е да се анализират вероятносттие, реалистичността, на допусканията, върху които е направена сделката, към момента на нейното сключване. Отсега аз не знам какви ще се окажат тези вероятности, целта на анализа е именно тази - да научим, за да се поучим.

Задвижвано от WordPress