Center for Liberal Strategies

 

ПФ III: Oтговор на Георги Ангелов

 

По повод постинга ми За пазарния фундаментализъм с носталгия: преглед на останките Георги Ангелов публикува критичен коментар, който ми дава възможност да изясня и разгърна някои от аргументите си.[i]

 

1. Георги твърди, че дефиницията на пазарен фундаментализъм, която използвам е дефектна, защото: при такава дефиниция не може да [се] открие нито една страна, в която има пазарен фундаментализъм, просто защото в нито една страна [тя] не е изпълнена. След като няма нито една страна с пазарен фундаментализъм ала Даниел Смилов, значи няма как да докаже  че някакво събитие показва провал на пазарния фундаментализъм.

 

Аз също смятам, че в чист вид ПФ на практика не съществува. Моята критика е срещу ПФ като идеология, като нормативен идеал. Като идеология ПФ може да има последици и без да е напълно реализирана, така както комунистическата идеология имаше последици без да е напълно осъществена.

 

Моят прочит е, че ПФ като идеология допринесе за сегашната финансова криза. Например, в случая на Грийнспан, моят аргумент е, че ПФ разбиранията му доведоха до предоверяване на саморегулацията на свободните финансови пазари. Фед всъщност не успя да изпълни ролята си на watch dog, защото разчиташе твърде много на това, че (финансовите) пазари „знаят най-добре”. Затова Грийнспан е в известна степен трагична фигура, паднала в жертва на собствените си разбирания.

 

2. Георги излага следния аргумент:

Даниел споменава за Хайек, Милтън Фридман и Айн Ранд. Обаче всеки, запознат с тяхното творчество е наясно, че те не са от най-големите любители на финансова система, на върха на която стои монополна дискреционна централна банка, под контрола на държавата. Как провалът на държавен монопол ще говори нещо лошо за тези, които искат да го премахнат?

 

ПФ като идеология може да има влияние и в една система с централна банка: например влиянието на Хайек и Фридмън през седемдесетте и осемдесетте години. В сегашната ситуация може да има следствия от ПФ за това какво централната банка трябва да прави или да не прави. Пак повтарям моят аргумент: ПФ изигра вредна роля, като приспа тези, които трябваше да бдят за надуването на балони.

3. Георги се възмущава от моята теза, че: “Нито пък те [ФЕД и правителството] са подвеждали автономни пазарни институции (банки и пр.) да раздават кредити, като са им казвали нещо от рода на „раздавайте, а пък ако стане нещо ние сме зад вас!” Така ли? А дали някой е чувал за имплицитните държавни гаранции за Фани Мей и Фреди Мак (критикувани силно от икономистите и защитавани от етатистките приятели на Даниел)? А да не би политиката too big to fail да е нещо друго, а не обещание, че “сме зад вас”?

В интерес на истината и аз бях чувал за „имплицитните държавни гаранции” за Фани Мей и Фреди Мак. Когато прочетох за какво става дума, нещата се оказаха по-сложни.[ii] По закон (до есента на 2008 г. поне) федералното правителство не е поемало ангажимент да гарантира финансовите операции на двете компании – те са независими корпорации, създадени с държавен капитал от Конгреса и са така да се каже с „ограничена отговорност”, която не би трябвало да се прехвърли на данъкоплатеца. Вярно е, обаче, че „се е създало убеждение” (wide belief), че правителството ще гарантира операциите на компаниите, ако най-лошото се случи. В задачата се пита, кой кого е подвел в „създаването на това убеждение”? Версиите са две:

-          Държавата, за да изпълни своите социални задължения, подвела инвеститорите (пазарите) да раздават пари произволно;

-          Пазарите – в лицето на инвеститорите - със своето поведение (и претенцията за самокорегиране и достигане на оптимални резултати при конкуренция) подвеждат държавата (в лицето на Грийнспан и др.), че би могла да изпълни свои задачи, като същевременно запази финасова стабилност.

Георги приема първата теза за вярна, а аз съм склонен да приема втората, имайки предвид идеологията на Грийнспан и компания, които трябваше да дръпнат навреме аварийната спирачка и да не създават грешни „убеждения”, а не успяха. Те бяха „добре подготвени” да се подведат. Ето тук всъщност е вредата от ПФ като идеология в настоящата криза.    

4.  В горния пасаж Георги хвърля и една бомба ad hominem. Даниел и „неговите етатистки приятели” са изправени в един кюп срещу „икономистите”. Политиката на моя блог е да не използвам и да не отговарям на ad hominem aргументи (кой къде и какво е учил и разбрал, икономист ли е, политолог ли е, и т.н.). Тук ще направя едно изключение, защото „бомбата” е симптом за сериозен, не персонален проблем.

Дебело искам да подчертая, че ПФ е преди всичко политическа, а не икономическа доктрина. Тя не ни казва само коя е добрата и ефикасна икономика, а как да конструираме и водим социалния и политическия си живот. Тя дава определени политически отговори на следните въпроси:

-           какво е мястото на публичната политика (минимално);

-          може ли да се защити чрез публични политики обществения интерес (не, ако те не са политика на свиване на публичното по принцип);

-          има ли изобщо обществен интерес (може да има, но е неизразим, освен през агрегация на пазарни предпочитания);

-          как се решават всички социални проблеми (чрез свободна конкуренция на пазарни начала);

-          как се балансират различни политически ценности (икономическата свобода е абсолютно първостепенна и всичко останало е нейна производна).

Моята критика е срещу тази политическа идеология и не виждам защо трябва да съм икономист, за да я правя. Иначе, аз съм последният, който ще отрече на икономистите правото да възприемат заниманията си като наука.

Любимият на Георги Хайек безспорно принадлежи политически на ПФ, независимо от качествата му на икономист и детайлите на икономическите му доктрини. Ето защо, патетичната Жорова защита на австриеца не води наникъде: 

Между другото - ако се върнем на дефиницията за ПФ - Даниел в нея твърди, че ПФ вярва в “съвършената ефикасност на пазара“. Може ли, обаче, той да посочи дори един текст на Хайек, например, в който да се твърди подобно нещо? Не може - защото такъв няма.

Все пак Хайек стига доста близо до тази идея:

„Аргументът на либералите е в полза на най-доброто използване на силите на конкуренцията като способ на координиране на човешките усилия…там, където е бъде създадена ефективна конкуренция, тя ще направлява индивидуалните усилия по най-добрия начин…Самата сложност на съвременните условия превръща конкуренцията в единствен метод, чрез който може да се постигне в пълна степен координиране на отделните елементи…” Пътят към робството , София 2004, 47,63 (краткия вариант).

Аз съм използвал „съвършен” в човешкия му смисъл – „най-добрия възможен”. В дефиницията на ПФ не се интересувам от икономически теории за „съвършена конкуренция” и пр. (които ми се вменяват). Това, на което настоявам е, че ПФ предлага пазара като най-добро решение на всеки социален проблем, свързан с ресурси и тяхното разпределение. Хайек едва ли ще възрази на това.  

 

6. Георги хвърля още една ad hominem бомба, която е още по-симптоматична:

Насим Талеб би закрил банките, но не би закрил капитализма - за разлика от Даниел Смилов, които изглежда би направил обратното.

Даниел, бидейки разпознат като различен от „либералните икономисти”, веднага е запратен в лагера на „етатистите” и на борците срещу „капитализма” – с една дума, направо на борда на „Аврора” (или поне в компанията на Жан Виденов). Ето тази маневра е всъщност най-сериозният проблем на ПФ идеологията – това е маневра на подмяна на либерализма с един сектантски и интелектуално доста съмнителен възглед.

Подмяната е класическа. Хайек в Пътят към робството излага простия и погрешен политически аргумент, че планирането в икономиките на следвоенните демокрации – САЩ, Англия, Германия и пр. – неизбежно ще доведе до фашизъм и тоталитаризъм. Да припомним, нищо такова не се случва, а, напротив,между 1950 и 1970 г. в САЩ става революцията на гражданските права и от расистка провинция тя се превръща в либерален интелектуален метрополис. В задръстена и травмирана Европа се случват събитията от 1968 г., които връщат надеждата, че не всичко в политиката е цинизъм и мръсотия. Без тази надежда либералната демокрация едва ли би оцеляла в Студената война.

Толкова за политолога Хайек. Опасността от ПФ е, че той претендира да представя единствената приемлива форма на либерализъм и да плаши, че който не я подкрепя е „етатист” и „тоталитарист” и пр. За да се разсее тази заблуда, която ми се струва много популярна у нас, по-долу ще изброя няколко вида законороден либерализъм, които са различни от ПФ, но не се стремят да взривят капитализма. В следващи постинги ще ги представя по-детайлно:

-          Паретов либерализъм: икономическата свобода е неограничена дотолкова доколкото всеки може да печели, но не за сметката на друг;

-          Ролсов (Rawls) либерализъм: Всички имат равни свободи. Всякакви неравенства са допустими, стига те да възникват така, че да са и от някаква полза и за най-бедните;

-          Перфекционистки либерализъм (Joseph Raz): Свободата е възможна само там, където има избор между ценни опции. Задължение на либералната държава е да поддържа среда, където такива опции съществуват (а не да позволява хората да изпаднат до ситуация, в която да избират между емиграция и тотална мизерия, например).

-          Дуоркинов (Dworkin) либерализъм: всичко да се решава чрез пазарен принцип, но след като има изравняване на първоначалните ресурси, застраховки за липса на талант и т.н.

Политически, всеки един от гореспоменатите варианти на либерализма, според мен, е по-добър от ПФ и по-приложим за България. Това обаче тепърва ще доказвам.

6. И накрая - атомната бомба на „либералния икономист”: 

Даниел не успява да разбере защо пазарът е по-добър от не-пазарът. За да му помогна, ще му дам следния пример:

Преди век САЩ и Аржентина са на едно и също ниво като развитие. Днес и двете страни са ударени от криза, но САЩ е драматично по-богата страна от Аржентина. Казано накратко, в страните, в които антипазарният манталитет ала Даниел Смилов преобладава, това води до дългосрочно западане и бедност. В страните, в които пропазарният манталитет преобладава, това води до дългосрочно забогатяване и просперитет.

 Признавам, нямам „пропазарен манталитет”. Имам либерални възгледи, в смисъл, че за мен свободата е основна политическа ценност. Пазарът е ценен инструмент, без който прогресът е невъзможен, но и който не решава всички социални проблеми по най-добрия начин: нуждата от добри публични политики и институции е огромна. Ако един ден пропазарният комунистически Китай задмине САЩ и започне да богатее като полуавторитарния Сингапур, аз няма да се дивя в интелектуален ступор и да се чудя „либерален” ли да оставам или само „икономист”. Моят избор съм го направил от сега.

 

P.S. За Унгария – Никога не съм я давал за пример, нито политически, нито икономически. Това, което казвам е сравнение: Дори Унгария, с нейния голям дефицит и високи данъци, пак трябва да се брои по-скоро като много успешна държава (особено в сравнение с нас).

Вярно е, че икономически Унгария сега е „фалирала”. Дори и фалирала държава, обаче, пак може да е по-успешна от нас. Унгария, например, няма нашите тежки проблеми на липса на инфраструктура, ужасна столица, презастроени региони и други, които са още в пещерната ера, лошо образование и здравеопазване и т.н. Може да се каже, че Унгария постигна тези цели лошо и задлъжня излишно. Но това не ни прави като цяло, „по-успешни” от Унгария, за мое съжаление.

 

В топлата пропазарна есен на 2007 г. си позволих да изразя известни съмнения относно ролята и бъдещето на станалата и у нас (комай за кратко) доминантна идеология – пазарния фундаментализъм (ПФ).[1] За моя изненада, година по-късно вече се срутваха финансови мастодонти и Алан Грийнспан – най-големият съвременен ПФ авторитет - си посипваше публично главата с пепел. [2] (От какво бе пепелта не стана ясно, но аз предполагам, че бе от писания на Хайек, Фридман и любимата му романистка Айн Ранд). Плахите и закъснели пророци, слава богу, не ги постига съдбата на Касандра и Лаокоон, но пък и те не успяват да направят пари от предсказанията си, както стори това Джордж Сорос, например. Дотук обаче с биографичните отклонения: важният въпрос е за бъдещето на ПФ по света и у нас.

За начало да припомним, че:

ПФ е идеология, която почива на вярата в съвършената ефикасност на пазара като инструмент за разпределение на ресурси в обществото. Следствие от тази вяра е дълбок скептицизъм по отношение на каквато и да била роля на държавата като координатор и инициатор на преразпределителни процеси. Според ПФ в най-добрия случай държавата може да се намесва с цел да осигури ограничен кръг обществени блага като национална сигурност, ред и законност: но дори в сфери като здравеопазване и образование пазарът може да постигне много по-оптимални от обществена гледна точка резултати. В повечето области държавата трябва просто да минимизира своето присъствие, като остави “невидимата ръка” на пазарните сили да организира нещата.[3]

За повечето хора ПФ мантрите днес звучат комично на фона на огромните държавни планове за фактическа национализация на банковия сектор, субсидиране на бизнеси и производства и „изкуствено” стимулиране на търсене чрез публични програми и проекти. Достатъчно ли е това, за да обявим ПФ официално за мъртъв обаче? Може би тази идеология просто временно е изпаднала в кома, но един ден отново ще изскочи от реанимацията на държавната болница и с блеснал поглед ще поиска незабавната й приватизация. Вярващите в деня на възкресението обикновено изтъкват следните доводи:

 

Настоящата криза е продукт на държавата, а не на пазара!

Свидетелствата за това чудо са основно две – ниските лихви, които Фед е поддържал през последните години преди настоящата криза и политиката на полу-държавните ипотечни гиганти, които изпълнявали социална функция, като раздавали кредити за жилища даже и на бедните в САЩ. Накратко, държавата (макар и чрез един пазарчик като Грийнспан) подвела пазара, който по принцип дава най-добрата информация и е сам по себе си съвършен. ПФ е жива и здрава идеология, проблемът е, че никога не е била прилагана, а само така се е говорело.  

Тук моите симпатии са категорично на страната на Грийнспан – аз мисля, че той беше твърде набързо и много несправедливо обявен за предател на ПФ, един вид враг с партиен билет. Представете си, обаче, един пазарчик, който се намира в особеното положение на шеф на държавен орган, който може сериозно да повлияе на пазарите. Как трябва той да действа? Обърнете внимание, че нито Фед, нито правителството са задължавали или принуждавали[4] някого да раздава кредити безразборно: това би било против ПФ. Нито пък те са подвеждали автономни пазарни институции (банки и пр.) да раздават кредити, като са им казвали нещо от рода на „раздавайте, а пък ако стане нещо ние сме зад вас!” – това също би бил ПФ грях, но Грийнспан не го е извършил. В какво е тогава вината на Фед и държавата? Проблемът, според свидетелите на чудото, е че Фед не е сигнализирал навреме за настъпващата катастрофа, а е продължил със своя laissez-faire подход към лихвените нива прекалено дълго време.

Тук е мястото да се върнем към ПФ класиката. Според Хайек, нито един частен субект или държавен орган нямат съвършена и пълна информация. Затова единственото, което Фед (по ПФ) може и би трябвало да прави, е да се вслушва добре в сигналите, които идват от пазара, а не да разчита на свои калкулации, теории и планове. Това всъщност правеше и Грийнспан – внимателно следеше тенденциите на пазарите, като се опитваше да ги отразява, а не да ги манипулира и насочва. Според ПФ теорията, в един голям и конкурентен пазар търсенето и предлагането ще саморегулират размерите на кредита, лихвените нива и пр. и пр. Нещо повече, ако Фед сгреши в своите преценки, то пазарът ще изпрати достатъчно и навременни сигнали за корекция на политиката.

Драмата на Грийнспан бе в това, че в поведението на пазарните субекти отсъстваха такива сигнали за предстояща криза.[5] Напротив, неговата политика систематично получаваше пазарно „потвърждение” и подкрепа: не случайно той бе третиран като пазарен „гуру” или душеприказчик на пазарите. Ето защо кризата свари Грийнспан в състояние на  „шок”.[6]

Да обобщим, според ПФ не Грийнспан, а пазарите трябваше да сигнализират проблем, затова е несъстоятелно от ПФ гледна точка да му се вменява като грях (на него и на държавата като цяло) липсата на изпреварваща реакция, обуздаваща кредитната експанзия. Ерго, Грийнспан се провали, не защото измени на ПФ, а защото му бе твърде верен.

Този провал има интересни теоретични последици, които тепърва ще трябва да се осмислят. Сорос вече опита една голяма теория, според която пазарите не много, но достатъчно често са извън равновесно състояние и грешат в една или друга посока, като създават балони или като „подценяват” определени стоки. Това е така, заради нещо, което Сорос нарича „рефлексивност”.[7] Според тази идея, когато става дума за процеси, в които участват съзнателни същества, техните представи, теории и възприятия за света са част от този свят и са способни да го променят. Грийнспан базира своите теории на възприятията на пазарните субекти, а те от своя страна конструират своите стратегии, като отчитат и теориите на Грийнспан. В този процес на „отразяване на  отраженията” се конструира „реалност”, която може да се окаже много далеч от равновесна точка: това е реалността, която пазарите създават и с която работят.[8]

Последиците от Соросовата теория за ПФ са драматични. Появява се възможност не пазарът, а някой друг да знае най-добре равновесните нива: този друг може да е финансов спекулант, държавен регулатор и дори шеф на Фед (който обаче не споделя ПФ). Колко често това се случва на практика, как можем да разберем дали пред нас е експерт или мошеник, спасително правителство или пък катастрофален политик, и т.н. са интересни въпроси, за които няма бърз отговор. Сорос смята, че в човешките общества  е доминиращ принципът на „погрешимостта” (fallibility): принцип, който изключва лесни универсални решения от рода на „пазарът знае най-добре”.

Дори и кризата да не доведе до драматични теоретични обрати на макро ниво, тя демонстрира много точно някои фатални „микро” дефекти на ПФ. Според тази теория, свободните пазари са най-добрият източник на информация и най-съвършеното средство за разпределение на ресурси, защото те създават правилни стимули за поведение на играчите: рисковете, уменията, талантите и печалбите са удачно балансирани. Как да не се засмее човек на подобна вяра предвид скандалите с бонусите и заплатите на банкерите във финансовите центрове по света (а би трябвало и у нас…) Та нали именно съществуващият баланс на стимули доведе до безразборното раздаване на кредити и до фалити на банки.[9] Ако това е най-съвършеният свят, който е възможен, забравете какво Виргилий е показвал на Данте: блажени са лакомите!

 

Пазарният капитализъм е цикличен, след бум идва криза!      

Този аргумент винаги ме е озадачавал, защото не е ясно какво всъщност той доказва и как помага на ПФ. Ако пазарите функционират добре, значи ПФ е верен. Ако те не функционират добре, значи пак ПФ е верен, защото те са циклични. ПФ става по този начин перфектната идеология – нищо не може да я опровергае (falsify) било то по Карл Попър или по Хари Потър. Единствено сблъсък с метеор в резултат на пазарно недоглеждане на рисковете би внесъл известен смут в идеологическата постройка. Същият ефект би имало и възможното (макар и не 100% -во според моя колега Георги Ганев[10]) прегряване на земята в резултат на свободна индустриална дейност, поне за периода на еволюция от хлебарка до Адам Смит в една евентуална нова цивилизация.

Представен така, аргументът с цикличността е наистина абсурден. Но може би има интерпретации, които го правят по-приемлив. В интерес на истината, аз досега не съм попадал на такива, но за да вляза в ролята на пословичния адвокат на дявола, ще се опитам да предложа една реконструкция:

-          Кризите са неизбежни, но кризите породени от пазара са по-добри от кризите, породени от държавна намеса.

Ако кризите по съдържание и степен са идентични (да речем липса на пари в банките), не виждам особен смисъл (освен конфесионален) в този аргумент. Но нека предположим, че пазарно-породените кризи са по-редки или по-леки от тези, които са породени от плановост и държавна намеса. Тогава би могло да се каже, че ПФ е най-добрата теория, която познаваме. Аз нямам данни, които да потвърждават или отхвърлят тази хипотеза. Ако разчитаме на анекдотични илюстрации, едва ли тя е вярна, обаче: Голямата депресия, която слага край на laissez-faire капитализма на 19-ти век, не е била лека, нито е била по-лека от държавно-генерираните кризи на 70-те години. Какъв ще е обхватът и последиците на настоящата – отново ПФ-генерирана криза – е трудно да се каже, но и тя изглежда твърде сериозна. Вече не я сравняват с кризата от седемдесетте, а с тази от тридесетте години.

Понякога ще чуете, че пазарно-породените кризи са мини-кризи, чрез които пазарът се саморегулира, докато държавно-генерираните кризи са огромни и катастрофални, защото те пречат на пазарите да възстановят равновесието си. Това обаче отново е идеологическо твърдение. Именно разчитайки на способността си за самокорекция, и пазарите и Грийнспан пропуснаха да забележат надуването на настоящия кредитен балон.

Нещо повече, мнозина пазарни идеолози – като например Гордън Браун във Великобритания – обещаваха трайно прекъсване на цикъла бум-криза. Сега е най-малкото некоректно да се ревизира идеологията в движение и да се твърди, че кризите са неизбежни. За да бъде ПФ разглеждана изобщо сериозно отново, ако разчита на цикличния аргумент, тя трябва да даде смислени отговори на следните въпроси:

-          Защо кризите са неизбежни, когато пазарът създава съвършени или близки до такива стимули?    

-          Ако кризите са неизбежни, не е ли някоя теория от рода на описаната по-горе Соросова теория по-добра от ПФ?

-          Ако кризите са неизбежни, на колко често да ги очакваме? Кое е оптималното времетраене на един цикъл бум-криза?

-          Как да разпознаем една пазарно-генерирана от една държавно-генерирана криза?

-          Как да се убедим, че първата е винаги за предпочитане пред втората?

 На мен ми се струва, че ПФ теорията все още не е предложила приемливи отговори на нито един от тези въпроси: ще се радвам да чуя аргументи за противното. Дотогава обаче ще си позволя да приема позоваването на „цикличността на капитализма” като смесица от объркани твърдения на панирани пазарчици.

•••

 Истинският въпрос всъщност е не дали ПФ е претъпял интелектуален крах (колкото и интересно да е това), а какво следва от този крах?  (Следва)

В своя последен брой от февруари/март 2009 списание „FP България” дава простор върху шест страници (12-17) на поредната порция климатично-алармистка атака в лицето на материала от Бил Маккибън. Очевидно все по-уплашените от алтернативните изследвания и идеи по повод климата на земята, алармистите реагират все по-религиозно и фундаменталистки. И докато за повечето твърдения на Маккибън може да се говори най-много за сериозна манипулация, то водещото му, поставено на първо място, твърдение, е откровена и пълна лъжа.

Буквално, в отговор на идеята, че „учените са разделени” по темата за промените в климата, Маккибън твърди: „Не, не са. В началните години на дебата за глобалното затопляне съществуваха сериозни противоречия по това затопля ли се планетата или не, хората ли са причината и значителен проблем ли е това. Този дебат отдавна е приключил.”

Не е вярно, че отдавна е приключил. Господин Маккибън лъже. Никога не е приключвал, винаги е имало несъгласни и неприемащи идеите за причиненото от хората чрез въглероден двуокис затопляне на планетата. И в днешно време тези хора са много повече и много по-сериозно аргументирани отвсякога.

За да се докаже, че г-н Маккибън лъже, е достатъчно да се демонстрира съществуването в днешния ден дори на едно мнение на учен, който не приема, че съществува причинено от хората чрез въглероден двуокис затопляне на планетата. В случая едно единствено такова мнение е напълно достатъчно, за да докаже, че Маккибън лъже. Защото при научния консенсус едно е равно на милион. Навремето Галилеи е бил един, един-единствен човек, който срещу всички останали е твърдял, че „тя се върти”. И днес всички са съгласни, че научен консенсус не е съществувал.

Ето тук връзка към мнението на не един, а четирима учени, което не приема твърдението, че има причинено от въглеродния двуокис затопляне на планетата. При това сред тези четири мнения е това на Нобелов лауреат за мир, който на всичкото отгоре е Гренландец и би трябвало да е много, ама много уплашен.

Други несъгласни са добре известни: вече широко известният скептичен еколог Бьорн Ломборг, Стийв Макинтайър и неговия блог climate audit, както и хората от неправителствения международен панел по климатични промени, с техния годишен доклад за 2008.

Както е добре известно, редица икономисти никак не са съгласни (тук малко нескромно препращам към едно мое кратко обобщение на някои от противоречията) с небезизвестния доклад на Стърн, който очевидно преследва единствената цел да вцепени читателите си от страх колко ужасни неща ще се случат, ако температурите вземат да се покачат малко, чрез набор от абсолютно несъстоятелни и лесно оборими икономически допускания и също толкова проблематични икономически модели, базирани на тях.

Не на последно място, няма и политически консенсус, доколкото дори един Президент (Вацлав Клаус, виж книгата му „Синя, а не зелена планета. Кое е застрашено, климатът или свободата?”, издателска къща „Международни отношения”, София, 2008) на Страна-членка на Европейския Съюз е един от най-известните привърженици на подозрението, че цялата история с ужасяващите климатични промени е набор от лъжи и манипулации, преследващи откровено меркантилистични и политически цели.

Накрая, не толкова вече за доказателство, колкото за илюстрация на факта, че г-н Маккибън лъже за наличието на консенсус по въпросите за климата на Земята, прилагам следния цитат от вече цитираното писмо на четирима учени до ООН, не можах да се въздържа да не удебеля три фрази, белким впечатлят някои дебели глави, pardon the English:

“Data over the past two decades indicates that temperatures have actually declined in the upper troposphere, even though there has been some minor upward trends in temperature at sea level and lower altitudes. This completely contradicts conventional global warming models. Before we radically rearrange the political economy of the world because some scientists claim anthropogenic CO2 is the cause of climate change, it might be worthwhile for anyone taking a position on the topic to consider whether or not this is indeed “well settled science.” Dr. Richard Lindzen, MIT, March 2008.

Да обобщим: научен и политически консенсус по твърдението, че има причинено от хората чрез емисии на въглероден вдуокис затопляне на Земята, няма и никога не е имало. Няма го сред изследователите на климата, няма го сред статистиците, няма го сред икономистите, няма го сред политиците. Всеки, който твърди обратното, лъже.