Center for Liberal Strategies

26 януари, 2009

Спомени за газа

Публикувано в: Uncategorized — Gogi @ 12:19

Сега, след като газът вече пак тече по тръбите и актуалната газова криза приключи, можем да поудължим перспективата. Без да го желая ми се налага да коментирам природния газ и танца на България с него вече единадесет години. В светлината на този повече от десетилетен опит, някои изказвания на български министри по време на кризата искрено ме развеселиха. Не могли, видите ли, да предположат и в най-ужасните си кошмари, че било възможно Русия да врътне кранчето по такъв начин. Че Русия е в състояние да врътва кранчета безпардонно и безцеремонно винаги е било ясно за всеки. Но не е в това проблемът. Проблемът си е тук, у нас. Състои се в повече от десетилетното упорито игнориране на структурната необходимост България да диверсифицира достъпа си до първична енергия. Тук не мога да се стърпя и ще прибегна до аргумент тип “казвах ли ви”. Прилагам цитати.

“Находището на газовите проблеми на България е в недрата на един банален икономически факт: газовият пазар в България в момента е неоспоримо монополен. Има само един източник - Русия, и само един продавач - Газпром, и няма дори потенциална възможност това положение да бъде променено. Точно този монополизъм е причината съвсем нормалните за прехода политически различия и търкания между България и Русия да се газифицират и да се превръщат в несигурност дали ще има парно и ток за милиони българи и работни места за десетки хиляди.”

Това е публикувано в ”24 часа” през януари 1998. През януари 2009 сякаш нищо ново под слънцето. Следва друг цитат, от “Демокрация”, пак от януари 1998:

С оглед на [своите] дългосрочни цели, …, България е силно заинтересована:

- да настоява за дългосрочност и за липса на посредници при евентуалните договори;

- …

- да търси и участва в международни договори и проекти, които биха осигурили алтернативни доставки на газ.

Чак след всички тези неща по важност се нареждат количествата на газа, цената му и нивата на транзитните такси. Това не бива да бъде забравяно, въпреки остротата на кризата в момента. Само ясно определеното, неотклонно и организирано преследване на основните дългосрочни цели на България ще направи така, че след десетина години вече нито една новинарска емисия или първа вестникарска страница да не започва с газ.”

Този цитат просто си проси коментара - минаха десетина години, и пак новинарските емисии и първите страници на вестниците започват с газ. Междувременно България продължи да разчита на посредници с Газпром и да се ослушва по международните проекти, осигуряващи алтернативи. Може да се добави само, че ако продължим да се държим по този начин, и след десетина години пак ще имаме съответни новинарски емисии и първи страници на вестниците.

В потвърждение на предупреждението, ето и един цитат от “Дневник” от януари 2006 - осем години след кризата от 1998 и три преди тази от 2009:

“Да зависиш от единствен източник, който при това в продължение на векове не е давал основание да бъде подозиран в кой знае каква безкористност, не е особено разумно. И преди осем години, и сега активното търсене и разработване на алтернативи е абсолютна необходимост, но тя редовно бива забравяна покрай страстите на текущо конюнктурните спорове. Тези алтернативи включват както разработването на невъглеродни източници, така и алтернативи на въглеродните горива – в случая с природния газ това са вариантите „Набуко” (газопровод от Туркменистан през Иран, Турция, България и Румъния до Централна Европа) и достъпът до технологиите на втечнения природен газ. Ако работата по всички тях продължи да бъде забравяна, текущата конюнктура никога няма да спре да ни изненадва неприятно.”

Та през януари 2009 текущата конюнктура ни изненада неприятно. Защо ли?

Още един аспект на странното поведение на България - опитваме се да решаваме проблем с първичен енергиен източник чрез говорене, планове и лудешки проекти за мощности за производство на вторична енергия (това е FP България, юли 2006):

“Логиката, че енергийно независим е този, който има електропроизводствен капацитет, има един сериозен проблем. Електропроизводството е един от вторичните процеси, които превръщат изходните енергийни ресурси в готова за крайно използване енергия. Заради това електропроизводството не е и не може да бъде само по себе си източник на независимост – съвсем очевидно е, че самото то зависи както от наличието и цената на първичните енергийни ресурси, така и от алтернативни вторични процеси, включително и от наличието на електропроизводство другаде.”

“Логиката, че енергийно независим е този, който има дългосрочен договор с Газпром или с друг монополист, не издържа и най-елементарната емпирична проверка както на българския, така и на централноевропейския опит. Дългосрочните договори никога досега не са били значителна пречка за монополиста да предяви нови претенции и да се възползва от зависимостта на партньорите си от доставките на гориво.

“В крайна сметка се оказва, че въпросът с енергийната независимост опира не до електроцентрали и дългосрочни договори с монополисти, а до пазари и финансова система. Когато крайните потребители на енергия имат достъп до много конкуриращи се първични източници и доставчици, чиито продукти могат да ползват по много конкуриращи се технологии и когато финансирането на развитието на тези технологии и на самите покупки може да бъде осигурено чрез достъп до съответни кредити, нормалните пазарни стимули на поведение ще доведат до снижаване на енергийната зависимост. В този смисъл от особено значение е възможно най-бързото присъединяване на България към възможно най-големите и възможно най-пазарните общности на ползването на енергия.”

В светлината на случилото се този месец, и трите цитата са си самодостатъчни. Но обсесията с електропроизводството, при положение, че проблемът на България изобщо не е там, е интересна.

Следващият цитат прави връзка с една малко забелязвана закономерност - при всеки енергиен проблем в България се заговорва за първите четири реактора на Козлодуй, сякаш те могат да решат всички проблеми на страната (цитатът е от “Демокрация” от март 1999):

“Покрай обсъждането на енергийната стратегия на България и нейното единодушно приемане от народните представители вниманието на обществеността бе съсредоточено предимно върху въпроса за бъдещето на по-старите ядрени реактори в Козлодуй. Демонстрираното единство между народ и парламент по отношение на нежеланието тези реактори да бъдат затворени е най-вероятно нещо добро, но за съжаление то остана единственият резултат от обществената дискусия. Без да се омаловажава значението на ядреното електропроизводство за българската енергетика, необходимо е да се отбележи, че то далеч не изчерпва всички въпроси свързани с енергийното преобразуване на икономиката.”

Стане ли енергийна криза, заговаряме за Козлодуй, дори когато никакви ядрени реактори и никаква произвеждана от тях електроенергия не могат да решат и една стотна от проблема. Това случайно ли е?

Задвижвано от WordPress