Center for Liberal Strategies

Пазарът е ключов елемент от всяка една либералната идеология. Но забележете, вярата в този принцип не означава, че пазарът е всичко в либерализма. Философията на Роналд Дуоркин е най-ясното доказателство за това.

Има общества, в които някои се раждат като участници във фондовите пазари, пазара на имоти и обикновено рядко имат проблеми да се включат в пазара на труда, заради доброто възпитание и образование, което получават. Други се раждат с различен пакет от блага: живеят в незаконни гета, неузнават за фондовите пазари и като поотраснат получават възможност да се включат най-вече в търговията на скрап и цветни метали, дрога, както и в трафика на хора. Дуоркин, наред с други наблюдателни теоретици, е забелязал, че в такива общества пазарите, уви, не разгръщат творческата енергия и не гарантират свободата и достойнството на всеки. Затова не са виновни самите пазари, а фактът, че остават недостъпни за големи групи граждани. Решението, което той предлага, не се състои в забрана на пазарите, а напротив, в тяхното разширяване, като се гарантира някакво равенство на възможностите на всеки да се добере до тях. След това, каквото пазарът покаже, това е справедливо, защото всеки е имал своя шанс.     

Как да се гарантират равните възможности за достъп до пазара, обаче? Очевидно е, че на тези, които нямат възможност да се включат, трябва да им се даде някакъв първоначален ресурс, но дори и в това първоначално разпределение, не трябва да се дава на калпак, а трябва да се използват пазарни принципи. За да стане идеята по-ясна, представете си една изчистена ситуация: изхвърлени сте от морето на изпаднал от картите самотен остров заедно с група други пасажери и решавате да разпределите ресурсите, които новата родина ви предлага. Какво е най-пазарното решение? Вместо всеки да заграби каквото може, би могло всеки да получи равен първоначален капитал под формата на мидени черупки, с които да участва в публични търгове за козите, банановите дръвчета и всичко друго, което на някого му изглежда като ресурс на злощастния остров. Дотук всичко прилича на масова приватизация, но не бързайте със скептичните усмивки. Следва втора стъпка /много подходяща за наши условия/, която икономистите наричат „тест на завистта”. Като провери колко кози, дървета, ниви и т.н. всеки е получил след търговете и като се огледа наоколо, всеки има право да обяви, че не е доволен от резултата, тъй като му се вижда, че други са получили по-ценни ресурси. Търговете се повтарят до пълно изтощение, докато никой вече не желае пакета на някой друг - това е моментът, в който теста на завистта е преминат. От тази точка нататък, започва свободният алъш вериш и резултатът му може да доведе до всякакво социално неравенство. Тъй като от тук нататък възникналите неравенства ще са най-вече резултат на индивидуален свободен избор, те биха били политически легитимни и приемливи.

Нещата са по-сложни, разбира се. Най-малкото, хората имат различни таланти. Някои ще се окажат по-надарени за отглеждане на кози и банани от други, които може би са прекрасни компютърджии. Поради намокряне на хардуейъра, обаче, за таланта на вторите няма пазар на нашия остров. При такива драматични ситуации, които пак водят до изключване на хора, Дуоркин предвижда нещо като вторичен пазар на застраховки. Всеки разумен компютърджия вместо да си купува само кози, би могъл да си закупи с известна част от мидените черупки дългосрочна застраховка срещу провал на животинската му ферма. Въвеждането на една такава схема, която да бъде финансирана с мидени черупки и периодични вноски от бъдещия доход на всеки застрахован, би допринесла още повече за примиряването на пазара с принципите на равенство на възможностите и максимално разширен достъп до него.

Твърдението на Дуоркин е, че след разпределението на ресурсите и създаването на необходимите пазари по този начин на пустинния остров свободата и равенството няма да бъдат в конфликт. Всички ще могат свободно да разгърнат своите възможности, без да се тревожат от това, че участват в игра, в която по принцип нямат равни шансове. По този начин, но имаме основание да говорим за пазарен егалитаризъм.

Поуката от Дуоркиновата теория не е, че в сегашната ситуация у нас правителството трябва да раздава мидени черупки на групите, които смятат, че са несправедливо лишени от достъп до пазар или че талантите им не се оценяват правилно от обществото /мислете тук за необразовани и маргинализирани малцинства най-вече, но и за ниско платени групи като учители, музиканти /без поп фолк/ и пр./ По-скоро, има смисъл да се разширява прилагането на пазарните принципи, които да динамизират икономиката ни, но по начин, който не води до изключването на групи от хора от възможности за забогатяване и просперитет. Ако говорим за образованието, увеличението на публичните средства в тази сфера могат да се съчетаят с въвеждането на ваучъри за всеки ученик, чрез които родители и деца свободно да избират училище. Трябва да се помисли сериозно и за ситуацията във висшите училища. Макар че това не се забелязва, поради държавното финансиране, част от българските граждани (от средната класа най-вече), получават допълнителен публичен бонус за своето индивидуално развитие под формата на университетско образование. По принцип, както при средното образование, всеки трябва да има достъп до това благо. И наистина, в Германия, например, този принцип е конституционно закрепен, макар че конкретната му реализация е довела до масов наплив в университетите (които не могат да откажат прием), падане на качеството на обучение и насищане на пазара с ненужни специалисти. Възможен е и друг, по-пазарен подход към реализацията, обаче, без да се отхвърля валидността на принципа. Както всяко дете един ден би могло да получава ваучър за основно и средно образование, така то може да получи и ваучър за висше образование. Ако случайно реши да не стигне до университета или пък не му се учи за тежки приемни изпити, ще може да използва ваучъра за друга професионална квалификация и специализация или за започване на някакъв бизнес, след предлагане на проект, например. По този начин никой няма да може да се оплаче, че поради липса на интелектуални заложби не е получил равен шанс да се включи на пазара на труда.

С две думи, Дуоркин ни кара да мислим за разширяване на пазарите като се спазват, обаче, някои принципи на елементарната справедливост, без които твърдението, че пазарите насърчават творческия индивидуализъм звучат кухо и дори цинично. Разширяването на пазарите чрез ползване на ваучъри и мидени черупки може да е значително: мислете например за финансирането на политическите партии. Вече са изработени ваучърови модели, които ще обвържат държавната субсидия (която и сега така или иначе даваме) с индивидуалния избор на всеки гражданин. При реализацията на тази схема, партиите няма да зависят само от даренията на няколко големи донора и държавата, но и от конкретните решения на всеки: ето как пазарът в тази сфера може да доведе до по-голяма отговорност в политиката.

Мнозина биха реагирали остро на тези предложения за разширяване на пазарите и включването на нови групи от хора чрез ваучъри, обаче, защото може да се наложи данъчната система да се модифицира, за да е в състояние да поеме тези разходи. Може би ще има ситуации, в които свещената крава на все по-ниски и по-плоски данъци ще се окаже заплашена, както и други екзотични животни като, недай Боже, липсата на данък наследство, например. Така или иначе, ваучърите ще доведат до някакво преразпределение на доходи и отичането и разпръскването им сред големи групи от хора.

Тук възниква следният въпрос, който вече не свързан със справедливостта и индивидуалната свобода, а с икономическата ефективност. Не е ли все пак по-добре ресурсът да остане в ръцете на една по-малка група (бизнеса), които да започнат да го инвестират, вместо да се разпръсва на дребно между голямо множество индивиди. Ако ресурсът е даден като целеви ваучъри (за образование или партийно финансиране, например) загуба може и да няма. Но ако преразпределението доведе до вдигане на доходите на някои групи, като учителите например, загуба на икономически растеж е вероятна. Това е така, защото ресурсът ще отиде най-вече за потребителски стоки, повечето с чужд произход, като плазмени телевизори и DVD-та, увеличаване на тегленето на потребителски кредити и т.н. Друга част ще отиде за театри и библиотеки – все неща с ниска инвестиционна стойност (поне според мнозина). Обратно, ако няма преразпределение и ресурсът остане в бизнеса, след закупуването на няколко майбаха и друга скъпа техника, все пак ще останат големи суми за инвестиране в икономиката. Ерго, разширяването на пазарите чрез разпръскване на ресурси (чрез ваучъри, заплати и т.н.) е вероятно да доведе до липса на смислена икономическа дейност и застой.

Дали това е неизбежно обаче? Дуоркиновото решение за увеличаването на доходите на големи групи /учителите, например/ най-вероятно би било следното: част от увеличението на заплатата може да бъде получено под формата на ваучър, който учителят да може да инвестира във взаимен фонд, застраховка живот или друг подобен финансов инструмент, без да има право да продава закупените книжа за определен период от време. По този начин може да се постигне едно чувствително разширяване на кръга от участници в различни пазари, без задължително да се стига до разхищение на ресурси и задръстване на домовете с китайска техника. Може би, все пак, учителите и другите групи в подобно положение, трябва сериозно да обмислят оферти включващи мидени черупки.

За тези, които се интересуват от детайлно изложение на идеите на Дуоркин за търгове, застраховки и други способи за примиряване на пазарната свобода с равенството вижте:

Ronald Dworkin, “What is equality? Part I: Equality of welfare,” Philosophy and Public Affairs, vol. 10, no. 3, (Summer 1981).

Ronald Dworkin, “What is equality? Part II: Equality of resources,” Philosophy and Public Affairs, vol. 10, no. 4, (Fall 1981).

Преди около петнадесет години един либерален политически модел получи реалистичен шанс за развитие у нас и за сравнително кратък период от време почна да дава окуражителни резултати. Този модел, заложил на достойнството и енергията на отделния индивид (за разлика от традиционното упование на нация, класа и държава), днес, обаче, е в опасност, която идва както от нарастващата гласовитост на неговите опоненти, така и от учудващото неразбиране и догматичност на мнозинството от неговите привърженици. Иронията в заглавието на този постинг, в този смисъл, не е случайно: ние не познаваме основните либерални автори, а се прехласваме по сравнително сектантски и крайни, най-вече либертариански интерпретации. В резултат на влиянието на подобни възгледи, публично се налагат следните възгледи:

·         Либерализмът отрича всякакви егалитарни идеи и принципи на социалната справедливост, които надхвърлят формалното равенство пред закона;

·         Либерализмът е срещу всяка преразпределителна функция на държавата, заради свободата на пазара;

·         Либерализмът изисква минимална държава и отрича всякаква държавна намеса в повечето сфери, заради защитата на индивидуалната свобода.

Не е чудно, че представен по този начин политическият либерализъм започва да губи масова популярност: тези мантри го представят като социален Франкенщайн, способен да затрие всяка общност, освен може би няколкото известни, съставени от свръхамбициозни емигранти (между които България все още не е). В този смисъл, може да се каже, че популизмът у нас е спечелил първата голяма битка с либералния модел, като го е свел до една карикатурна форма, непривлекателна за мнозинството.

Дори и бегъл, повърхностен прочит на основните либерални автори на нашето съвремие показват, че нито една от горните мантри не е необходима, а дори може да бъде противопоказна за създаването на един привлекателен либерален модел. За да илюстрирам тезата, в този постинг аз започвам с теорията на Джон Ролс, а по-нататък ще продължа с Дуоркин, Раз, Кас Сънстийн и др. По-късно ще се върна и към Кейнс и мястото му в тези дебати. 

Ролс е безспорно ключовият либерален автор на нашето съвремие. Книгата му Теория на справедливостта, излязла през 1971 г., променя коренно характера на политическия дебат в капиталистическите демокрации. Дотогава, ключови за времето си либерали, като Айзая Бърлин, например, са смятали, че в капиталистическата демокрация са заложени неразрешими конфликти на ценности, като този между свободата и равенството, ненамесата на държавата и равните възможности за всички и т.н. Според Бърлин, оправдаността на демокрацията като защитник на свободата трябва да се приеме, дори и тя да е в нерешим конфликт с принципите на социалната справедливост. (Между другото, разликата между позитивна и негативна свобода на Бърлин, всъщност е заемка директно от Хайек. От нея следва: който е за негативна свобода, да забрави за позитивната).

Ролс е първият, който скъсва с това мислене, и се опитва да обоснове справедливостта на основните институции на пазарната демокрация. За него не е достатъчно само, че тези институции водят до обществено развитие и дават свобода на действие на индивида. Защо това е така? Защото, ако хората ги смятат за по принцип несправедливи, тези институции или не биха били приети, или гражданите биха се разделили с тях при всеки удобен случай. Основната цел на Ролс е да покаже, как всъщност всеки по собствена воля би избрал институциите на пазарната демокрация, ако тези институции действат съобразно два сравнително прости принципа.

Първият е разбира се защитата на свободата (разбирана като негативна свобода - ненамеса от някой друг в собствените ви работи): всеки трябва да се ползва с възможно най-широкия кръг от свободи, съвместим с този на всички останали. Вторият принцип е на равните възможности и е по-интересен за нашата дискусия, защото директно отхвърля и трите мантри изложени по-горе. Според един от неговите елементи (който се наричапринцип на допустимата разлика), всяка политика, водеща до задълбочаване на социалните и икономическите неравенства и различия е оправдана и приемлива само доколкото е от полза и за социално слабите в дадената общност. Разбира се, този принцип не води до материално или социално равенство, но той отхвърля идеята, че всеки резултат, до който пазара достигне, е приемлив. Казано просто, от принципа на различието следва, че една общност не може да забогатява като цяло за сметка на някои свои членове, както и не може общото забогатяване да не е от полза за тези, които са материално най-зле.

Според Ролс никой разумен човек не би отхвърлил една пазарна демокрация, ограничена от двата принципа на справедливостта, стига хората да се абстрахират от конкретната си социална позиция. Така, ако бъде поставен зад едно було на незнание, което да скрива информацията за конкретното му материално състояние и талант, всеки рационален човек би избрал модела на Ролс, за да защити интересите си. Въпреки че една такава ситуация e хипотетичен мисловен конструкт, тя не е много по-различна от приемането на дългосрочни конституционни правила в една общност: всеки би действал така, че да защити своите интереси в случай, че късметът му изневери и се окаже в групата на губещите и социално слабите.

Теорията на Ролс показва, че може да има силни либерални аргументи базирани на социална справедливост : освен чисто икономически аргументи за ползата от образованието за икономическия растеж, трябва да се вземат под внимание и изискванията на справедливостта в подобни конфликти по доходите. Ако политиците по-често правят това, между тяхното говорене и обществените настроения няма да зее все по-разширяваща се пропаст.

И още нещо, Ролс ни кара да се замислим за тези, които наистина са материално най-зле. У нас части от средната класа (учители, лекари и т.н.) започнаха да се представят за най-ощетени или загубили. Едва ли тези групи са сред най-нуждаещите се за задействането на Ролсовия принцип на допустимата разлика, обаче. Все пак да не забравяме, че сме общество на гета и трайно маргинализирани малцинства. В този смисъл, принципът на различието е един разумен ограничител на егоизма на средната класа, която иска и ще иска все по-сериозно преразпределение в нейна полза. Първите признаци на растящата политическа релевантност на този егоизъм вече са налице.           

Миналият вторник ме тресна новината, че България вече не била най-бедната страна в ЕС, Латвия били по-зле от нас. После подочух, че не само това, ами и Румъния…

Стресирах се страшно, защото по измерванията, които аз ползвам, а именно среден национален доход на калпак по паритет на покупателната способност, последните налични данни (за 2008) показват такива разлики с тези две страни, че никаква икономическа криза не може да обяснява подобна промяна и тя би могла да се дължи само на мощни ревизии на данни.

Вчера и днес успях да се заровя. Първо открих новината и са оказа, че тя идва от бТВ в репортаж, излъчен сутринта на 2010-05-11. По чудесната българска традиция в репортажа такива подробности като източник на информацията не се споменават, ние сме над тези неща… Но поне става ясно, че думата не е за бедност на средния човек, а за пропорцията бедни хора сред населението като цяло.

Това ме насочи към вероятността данните да са от някое от социалните изследвания на ниво ЕС. След леко поразтърсване източникът беше открит: брой 9/2010 на “Статистики на фокус” на Евростат, в който e обобщена информацията за резултатите за 2008 от Изследването на доходите и условията на живот (под изследване тук се разбира извадкова социология).

Та коректната новина не е, че България вече е третата най-бедна страна в ЕС. Коректната новина е, че по последни данни за 2008 пропорцията българи, застрашени от бедност (английският термин е at-risk of poverty) е третата най-висока за ЕС и е по-ниска от тази в Латвия и Румъния. Кой е застрашен от бедност зависи от условията в самата страна и стандартът не е общоевропейски. Примерно за България излиза, че беден и застрашен от бедност е този, който има доход до 3000 паритетни евро на година, което означава по пазарен курс около 1200 евро, или около 2400 лева - това прави около 200 лева на месец.

Това, че България излиза на трето място по пропорция застрашени от бедност по никакъв начи не означава, че средният българин не продължава да бъде най-беден в ЕС. И това може да се промени скоро само при сериозни ревизии на данните за БВП или за паритетния курс на лева към еврото.

Виж, в по-дългосрочен план това може да се промени и с по-бърз растеж, но кой ти мисли за дългосрочни неща днес…

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs:

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs:

Преди вече известно време Дани ни прикани на дебат и аз обещах да се включа. Което и правя с този кратък пост.

Целта му е да се насочи към началото. Преди да се насочим към дискусия дали Аврстийската школа по-добре обяснява кризата от Кейнсианските модели, може би е удачно да погледнем дали Австрийската школа е предусетила задаващата се криза, и особено дали е направила това по-добре от привържениците на Кейнсианството. Защото ако Австрийците по-категорично и ясно са предвидили кризата от Кейнсианците, тогава може би все пак в обяснителната им рамка има нещо по-близко до действителността… Това на този етап е само може би… (още…)

Поздравления за българската прокуратура, че все пак реши да провери водородния хонорар на г-н Доган! Дано само това решение да не е взето единствено с цел спешно почистване на името на иначе именития политик. Тъй като разследванията на политическата корупция са винаги сложни, дори когато тя е очевидна, на вниманието на прокурорите предоставяме два поучителни казуса от Франция – родината на едни от най-изтънчените противозаконни схеми в политическите финанси.

1.      Открийте приликата:

Г-жа Xavière Tiberi – като съпруга на кмета на Париж Жан Тибери (1995-2001 г.) –  получава скромен (по нашите мащаби) хонорар от 200000 франка (около 30,000 евро) за написването на доклад по въпросите на франкофонията за общинския съвет на един от департаментите. Докладът, със своите 36 страници, разсмива цяла Франция, тъй като освен че е пълен с правописни грешки, очевидно е компилация от вестникарски изрезки. Вместо да бъде поощрена за находчивостта си и чувството си за хумор, госпожа Тибери бива сериозно разследвана, обаче (с претърсвания на дома, откриване на незаконно оръжие и пр.). (Между другото, съществуват подозрения, че докладът на г-н Доган, който още не е видял бял свят – може би защото се пише в момента - най-вероятно също има подобен развлекателен характер. Дори и по-силно изразен такъв, защото българите се разсмяха и без да са го видели). В крайна сметка г-жа Тибери избягва присъдата по този случай по формално-процедурни причини, макар че председателят на общинския съвет, дал й хонорара, бива осъден за корупция – а за нея са нужни две страни, нали? Във Франция госпожата често бива окарикатурявана, като вулгарна и алчна жена.

2.      Скандалите в Ile de Paris:

Някой би казал, че г-н Доган не бива да се притеснява от подобни сравнения, тъй като хонорарът на г-жа Тибери е от публичен орган, а неговият – макар и много по-необяснимо огромен – е все пак от частен институт, който изглежда е изразходвал всичкия си финансов ресурс в замяна за безценна интелектуална собственост. Имали бол пари – платили, както би се изразил друг един консултант.

Обърнете внимание на следния казус, обаче. Регионалния съвет на Ile-de-France става обект на около 40 разследвания, които показват, че 2% от плащанията на компаниите по сделки с държавни поръчки (ремонт на училища) са се връщали до политическите партии или като легални дарения или като (внимание!) плащания на политици и членове на партиите за фиктивни услуги по договори, някои от които граждански, а и много трудови. Парите били пропорционално разделени - 1.2% за RPR, 0.8% за Социалистите. Michel Giraud, президент на региона, е бил най-важният заподозрян. Фирмите, които са признали участие в практиката са били:  Sicra, Baudin Châteauneuf, GTM, Bouygues, Nord-France, Dumez, Chagnaud, Fougerolles.

През март 2005 г. Michel Giraud бива осъден четири години условно, и на глоба от 80 000 евро; Michel Roussin, бивш началник кабинет на Ширак, получава четири години условно и 50 000 евро глоба плюс загуба на правото да гласуват за определено време. Общо 46 души получават присъди. Тук имаме фиктивни договори към частни компании за политици: приликите като че ли се увеличават.

Има разбира се и една разлика. Франция е държава.

Сериозно погледнато, обаче, може би е редно да се изпратят екипи от прокурори, които да проучат в детайли френския опит, както и да се поканят екипи от френски експерти по определени случаи, като този с г-н Доган. Франция направи реформи през 90-те години, които вече дават значими резултати. Тъй като има много прилики между нашите правни системи и корупционните ни проблеми, струва ми се, че Франция би могла да ни помогне много в тази област. Случаят с Борилски доказа ползите от сравнението на наказателните процедури в двете страни. Ето и една много хубава статия, която прави преглед на френската наказателна антикорупционна система:  http://www.unafei.or.jp/english/pdf/PDF_rms/no77/09_p23-37.pdf

През последните няколко дни две съобщения откъм правителството и неговия ръководител се стекоха по начин, който просто не мога да пропусна да отбележа.

На датата 2010-03-31 в заседанието на правителството под точка 23 се приема Постановление на МС № 57. С него се взема решение за увеличаване на капитала на държавното дружество “Национална Спортна База” ЕАД със 108 милиона лева. Както стенограмата на това заседание ясно показва, премиерът поканва вносителя - министъра на физическото възпитание и спорта - да обоснове предложението. Той го прави, и от думите му става ясно, че парите ще отидат за строителство на многофункционална спортна зала в София на 4-ти километър. След изказването на спортния министър, министър-председателят заявява: “исках на колегите да им стане ясно за какво става въпрос. [очевидно тук се гласува] Приема се.” С други думи и на министър-председателя, и на всички министри им е ясно за какво става въпрос - държавата има пари и ги дава за спортна зала. (още…)

Нов постинг на Иван Кръстев в блога на World Affairs.

На страницата на Файненшъл Таймс (http://blogs.ft.com/martin-wolf-exchange/2010/04/01/hello-world/#comment-1002054) тече интересна дискусия, модерирана от Мартин Улф. Темата е дали австрийската икономическа школа обяснява най-добре причините за настоящата криза и кризите изобщо. В уводните си бележки модераторът е скептичен по отношение на такива твърдения, като изтъква очевидното: без „кейнсианска” по съществото си намеса, световната икономика най-вероятно би се сринала през 2008-2009 г., като покрай сухото би изгоряло и икономически ефективното. Доколкото оставянето на пазара сам да се справи с кризите си е основен постулат на тази школа, валидността й като обяснителна схема е поставена под въпрос. Дискусията тече интензивно и тъй като у нас Хайек и фон Мизес имат много апологети, ще е интересно да се чуе и тяхното мнение. Надявам се тази дискусия да обогати вече захванатия от Гого Ганев дебат за Кейнс на страниците на нашия блог (виж постингите на Гого за Маркс и Кейнс)  

Аз бих искал да повдигна три въпроса, които ми направиха впечатление досега, но разбира се коментари и по други аспекти на темата са добре дошли.

1)      Кругман се включи в дебата със следното питане (http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/04/07/martin-and-the-austrians/ ): Могат ли австрийците да обяснят безработицата? Според тях безработицата представлява болезнена адаптация при трансфера на работна ръка от едни производства (произвеждащи инвестиционни стоки) към други, които произвеждат стоки за консумация. Защо обаче, пита той, по време на бум няма безработица, когато отново имаме трансфер на работна ръка към сектори, произвеждащи инвестиционни стоки? Кругман смята, че това противоречие е фатален дефект на австрийската школа. Какво мислите вие?

2)      Джордж Сорос, в интервю за CNN от вчера, каза нещо много любопитно. По повод оправданията пред Конгреса на Грийнспан, че никой не можел да предвиди кризата (тъй като пазарът най-добре знае, а Грийнспан се е водил от пазарните настроения), Сорос каза: глупости, аз например успях да предвидя седем от последните три кризи. След това той продължи: Когато видя балон, аз се включвам: така правя пари! Иронията е, че ако регулаторът (Грийнспан) гледа какво прави пазара (Сорос), ясно е, че няма как да предвиди балона. А когато Сорос се изтегли, ще е вече късно за регулаторна намеса… Някой би казал, че затова австрийците са прави, като са против „регулатори” (за златен стандарт и пр.). Но забележете, че това не е позицията на Сорос: напротив, той смята, че нужда от регулация има и тя е остра. Както и че просто Грийнспан се е провалил в задачата си заради пазарния си фундаментализъм. Въпросът тук е: регулацията по принцип (държавата, ФЕД, таргетирането на лихвен процент и пр.) ли е виновна за кризите, или пък липсата на регулаторна намеса в правилната посока. Привържениците на австрийците твърдят, че както кризата през 30-те, така и настоящата е плод на дълги периоди с ниски лихвени проценти. Защо този аргумент не изглежда верен за 30-те виж следната хубава статия (http://econ161.berkeley.edu/TCEH/Slouch_Crash14.html), която показва, че всъщност паническото вдигане на лихвените проценти е довело до замръзването на пазара и икономиката, дефлация и в крайна сметка ликвидация на голяма част от световното стопанство. Хайек и компания са били сред ликвидаторите, за които това е бил начинът за бърза „адаптация” на производствените ресурси. (Креативна деструкция, по Шумпетър). Хърбърт Хувър – президентът, имал щастието да е начело на страната по време на срутването  и сам „ликвидатор” по време на мандата си – после се опитва да прехвърли вината на съветниците си. Ето кратък цитат от Хувър на експресивния език на тогавашното време: The ‘leave-it-alone liquidationists’ headed by Secretary of the Treasury Mellon felt that government must keep its hands off and let the slump liquidate itself. Mr. Mellon had only one formula: ‘Liquidate labor, liquidate stocks, liquidate the farmers, liquidate real estate’.He held that even panic was not altogether a bad thing. He said: ‘It will purge the rottenness out of the system. High costs of living and high living will come down. People will work harder, live a more moral life. Values will be adjusted, and enterprising people will pick up the wrecks from less competent people’

Добре че днес имаме Бернанке…

3)      Третият ми въпрос е за разликата между малки и големи: често ще чуете твърдението, че големите, богати страни могат да са кейнсианци, а малките (бедни) не могат да си го позволят. Аз всъщност съм съгласен с това твърдение с две уговорки. Първо, разликите между кейнсианци и не-кейнсианци в страна като България са в малките числа и до голяма степен символични. Гого Ганев показва графично, как ние без дори да усетим сме станали „правоверни кейнсианци в големи мащаби” в рамките на 18 месеца. За целта всеки българин е задлъжнял с (по скоро изхарчил от общите спестявания) астрономическите 800 лева, или 66.666… лв на месец (годишно) при разсрочено плащане без лихвата. Съгласен съм с Гоговата констатация, но ако махнем „правоверни” и „в големи мащаби”.  „Нещо като кенсианци в дребни мащаби” е това, което сме станали. Големият въпрос е какво ще става от тук нататък и каква ще е рамката на развитие. Ако икономиката тръгне нагоре, дребното ни кейнсианско удоволствие бързо ще се изплати/компенсира. Ако не, обаче, ще стигнем и задминем Гърция в умален мащаб (1:10). За това, аз не съм за продължаване на кейнсианския експеримент, макар за ЕС да биха били джобни пари да ни спасят : ). Както е казал класикът: хаджи Иванчо, бъди американец (европеец в случая).   По важното е друго, обаче. Аз мога да не съм кейнсианец за България, но не мога (като българин) да не съм кейнсианец за ЕС и Германия по специално. За да се оправят нещата у нас, потреблението и търсенето в сърцето на Европа трябва уверено да тръгне нагоре (тъй като у нас ще свиваме, ще режем и ще балансираме). Докато немците седят на портфейла си и само гледат какво да продадат навън, за останалите в периферията на Европа ще има само painful adaptation of production resources  (по австрийската школа). Ние сме в ситуацията на Гърция, Португалия, Испания и т.н. не защото сме станали вътрешни кейнсианци, а защото зависим от немските/ЕС инвестиции, пазари, търсене за нашия износ, които в един момент изчезнаха или поне драматично се свиха. С две думи, ние може би не можем да си позволим да бъдем вътрешни кейнсианци, но драмата е, че сме обречени да бъдем външни кейнсианци и да се надяваме, че Германия ще развърже кесията си и ще попрочете отново писанията на философа от Кеймбридж. Аз не разбирам наистина българските апологети на немска финансова дисциплина. Те правят две неща: адвокатстват за разпадането на еврозоната и ЕС. Второто го знаете: нали се сещате какво станало, когато хипопотамът прочел Хайек в Ноевия ковчег? Почнал да крещи „Опасност от пожар!” и тръгнал да търси слона за маркуч.