Center for Liberal Strategies

През последните дни се случиха събития, които са знак за възможни промени в общата европейска фискална политика, която, като цяло, следва логиката на строгите икономии (austerity). Тази политика намери научно обосноваване в широко-известното изследване на харвардските професори Кармен Райнхарт и Кенет Рогоф (Reinhart and Rogoff, This Time Is Different, 2009). Един от изводите на това изследване бе, че когато дългът на една държава достигне 90% от БВП, той се превръща в спирачка на икономическия растеж. Или по-точно казано, когато дългът достигне заветните 90% следва бърз и радикален спад на растежа. Този извод беше изтълкуван от политиците в Европа като основание за въвеждане на строги икономии с цел дълга да бъде свален под 90%. Макар че професорите не бяха толкова категорични в своите твърдения, изследването беше бързо преведено на политически език по познатата формула: опростявай и преувеличавай. Така, през 2001 г. Оли Рен публично оповести, че Райнхарт и Рогоф са открили „90%-ното правило“ за дълга.

Едно ново изследване, обаче, поставя под съмнение това „правило“ (Thomas Herndon, Michael Ash, and Robert Pollin [University of Massachusetts, Amherst], Does High Public Debt Consistently Stifle Economic Growth? A Critique of Reinhart and Rogoff http://www.peri.umass.edu/236/hash/31e2ff374b6377b2ddec04deaa6388b1/publication/566/)

Авторите твърдят, че Райнхарт и Рогоф са допуснали статистически грешки в обработване на информацията. При една коректна интерпретация излиза, че 90% дълг не водят до радикални промени по отношение на растежа. Всъщност отношението между дълг и растеж е негативно, но много плавно, като няма точка, в която да има радикално прекъсване на корелацията (и бърз спад на растежа). Такава точка на структурна промяна авторите не откриват и при нива над 100%. Накратко, 90%-но правило просто няма. (Нещо повече, корелацията не е доказателство за каузална връзка: тя не доказва, че повишаването на дълга води до плавно забавяне на растежа: има достатъчно контра-примери, които да показват,че връзката може и да е случайна).

Какви са последиците за европейската политика от това изследване? Още е рано да се каже, но в краткосрочен план ще се увеличат разногласията между центъра (Германия) и задлъжнялата периферия, която ще има нов, силен аргумент за разхлабване на колана. Интересно е, че Брюксел, като че ли, започва да подкрепя периферията все повече. Вчера, например, Барозо направи изказване в смисъл, че политическият лимит на строгите икономии вече е изчерпан: за да бъде успешна една политика, тя трябва да е социално и икономически устойчива и широко приета (http://www.ft.com/intl/cms/s/0/73f2aafe-ab65-11e2-ac71-00144feabdc0.html#axzz2RARoZTmD)

Последиците за този дебат у нас са дълга тема за дискусия. В краткосрочен план, обаче, за българската икономика със сигурност ще е от полза, ако Европа сериозно се насочи към стимулиране на растежа: една такава политика може би ще сложи край и на проточилата се стагнация в България.

Защитната теза на ГЕРБ в поредния скандал с незаконни подслушвания е да прехвърли отговорността за случилото се върху служители на МВР или ДАНС. Тези служители безспорно трябва да понесат дисциплинарна и наказателна отговорност. Но първият истински важен въпрос е за политическата отговорност за случилото се. А тя е пряко на Цветан Цветанов и косвено на Бойко Борисов, който превърна вътрешния си министър в стожер на цялото управление и безрезервно стоеше (и стои) зад него. Оправдания от рода на това, че Цветанов или Борисов не са знаели за случващото се след скандалите с Ваньо Танов изглеждат странно. Те явно са обитавали друга планета.  Но дори и това да е така, политическа отговорност за безхаберие и лошо управление (пък било то и поради космически туризъм), трябва да бъде понесена.

Затова, нека ГЕРБ не концентрират цялата си защита върху Цветанов – неговият казус вече е ясен и прокуратурата потвърди, че в МВР са се вършили беззакония и дори престъпления. Това е достатъчно за оттегляне на Цветанов поне временно от политиката. Нека Борисов представи своето виждане за собствената си отговорност, обаче. Той неволна фасада и прикритие на беззаконията ли е бил? И той ли нищо не е знаел за случващото се (както твърди Цветанов)? Мълчанието в тази ситуация е недопустимо.

Всичко това касае само политическата отговорност. Наказателната отговорност е друг проблем и тук трябва да изчакаме прокуратурата, за да видим дали има доказателства за престъпления (и от кого те са извършени). За политическата отговорност за лошо управление с особено опасни последици в ключов сектор като сигурността няма какво да се чака, обаче. Нужни са ясни отговори!

Напоследък по някаква причина БСП реши пак да започне да нагнетява общественото напрежение по въпроса с АЕЦ “Белене”, като за пореден път лансира идеята за политически референдум. Дори подписи се събират вече.

Нито този въпрос, нито тази тактика за решаването му, са нови. Всъщност, идеята за референдум е очевидно претопляне, защото ясно си спомням как точно преди година писах в българския Forbes именно по тази тема.

В българското общество има видимо, логично и легитимно разделение по проекта “Белене”. Някои хора са много “за”, други са просто “за”, трети са против. И всичките имат своите аргументи, имат право на своето мнение и, което е особено важно, имат право друг да не им налага мнението си, стига това да е възможно.

Политически референдум за “Белене” не може да реши тази задача. Каквото и да стане на този евентуален референдум, независимо дали ще се получи отговор “да” или отговоро “не”, ако решението на референдума наистина се превърне в политическа реалност мнението на една част от българите ще бъде силово, със силата на държавната принуда, наложено над мнението на друга част от българите. Това е трудно да се оправдае, освен ако просто няма друг начин.

А в този случай друг начин има. Нарича се пупбична подписка за събиране на капитал на търговско дружество. Тези, които много искат проектът “Белене” да се осъществи, могат да се подпишат в подписката срещу сериозни суми пари - техни си пари, техен си риск. Тези, които по-малко искат, но все пак са “за”, могат да се подпишат за по-малки суми - пак техни си пари, техен си риск. А тези, които не го искат, имат възможността да не се подписват и да не участват - тяхно си решение, техен си риск (да пропуснат бъдещи печалби). След което това търговско дружество, управлявано от своите акционери и избрано от тях ръководство, осъществява проекта на собствен търговски и предприемачески риск, като единственото нещо, което иска от държавата, е спазването на добре разписаните в различни закони процедури и разрешения по строежа и въвеждането в експлоатация на подобна мощност. При този метод няма принуда, няма силово налагане на мнението на едни над мнението на други. Всеки действа според убежденията си и лично носи отговорност за решенията и действията си. Този метод е напълно законен, напълно възможен ей сега, веднага, и напълно легитимен в очите на всички.

Не съществуват сериозни аргументи този легитимен, законен и гарантиращ ясни отговорности начин българското общество да реши дали да има или да няма проект “Белене” да бъде пренебрегван. Сътоветно, всякакви негови алтернативи, включително референдуми и други, са нелегитимни.

Но нелегитимното предложение за референдум по този невъзможен за решаване на референдум въпрос съществува и дори събира подписи (подписи, не пари!), а никой не предлага на българските граждани по-легитимната и значително по-добра опция на публичното търговско дружество.

Защо?

Е, не мога да се сдържа и да не добавя още едно малко парче към трилогията за Кейнс и контекста. То е любопитно, защото се отнася към един неотдавнашен епизод, който всъщност беше причината да започна цялата тази поредица. И по-точно, това е писанието на Маркус Милър и Робърт Скиделски във Файненшъл Таймс отпреди два месеца. То носи заглавието “Как Кейнс би разрешил кризата на еврозоната”.

Уау! Това е бляскав пример за елиминиране на аргументи на противната страна с позоваване на авторитет. При това позоваване с изключително “скромната” претенция, че двамата автори наистина знаят какво би направил Кейнс. В случая със Скиделски тази претенция дори е подплатена със славата му на най-подробния биограф на Кейнс и негов истински религиозен поклонник. Аргументът на двамата автори се основава на това, че Кейнс наистина е писал по повод държавни дългове и проблемите, които те могат да причинят на икономиката. Но в момента, в който човек се позамисли за реалния контекст, в който Кейнс е писал това, ще открие значителни съществени разлики с днешния контекст. Което автоматически означава, че вероятността практическият гений Кейнс да предпише днес същото лечение, което е предписвал тогава, клони към нула. (още…)

Време е и за третата част на писанията за Кейнс и силно подценяваното значение на неговия контекст при тълкуването, и особено при прилагането на негови съвети към действителността днес или когато и да било. Тази трета част ще се занимае с категорично най-известния цитат на този човек, а именно:

“In the long run we are all dead.” (”В дългосрочен план всички сме мъртви.”)

(още…)

И така, продължаваме с контекстуалния г-н Кейнс, като целта е да демонстрираме, че всяко негово цитиране извън конкретния контекст, към който се отнасят думите и мненияте му, може да бъде силно заблуждаващо и дори опасно.

Втори цитат, направен напоследък доста известен от Пол Кругман:

“The boom, not the slump, is the right time for austerity at the Treasury.” (”Бумът, не спадът, е правилното време за строги икономии в хазната”).

Прекрасен цитат. Още по-прекрасен е неговият контекст. (още…)

Понеже напоследък г-н Кейнс става все по-популярен обект на религиозно възхищение от много хора, според които той е бащата на единственото право икономическо учение и препоръките му трябва да се следват до последната запетая, аз започнах да се ровя из разни негови писания и изказвания, които все по-натрапчиво се използват с цел даден дебат да се затвори или даден подмолен въпрос на някой пазарен фундаменталист и агент на капиталистическото зло да бъде отхвърлен с истина от последна инстанция. Покрай това ровене и четенето ми на написаното от неговата ръка и за него доста се увеличи. И установявам разни интересни работи.

За мен става все по-кристално ясно, че ако по някакъв начин днес Кейнс беше жив, той в никакъв случай не би бил кейнсианец. И далеч не съм първия да твърди това - като се почне* поне от Хайек и се стигне до току-що излязлата книга на Вито Танци, това мнение изглежда се споделя от все повече хора. Но това е лично впечатление и може и никак да не е вярно. Остават, обаче, цитатите. За тях могат да се кажат много неща, но две са важни.

Първо, човек може да си намери почти всякакъв цитат от Кейнс, който да отрича друг негов цитат или поне да казва нещо доста противоположно. Едно от нещата, в които Кейнс по никакъв начин не може да бъде обвиняван, е крайна, фанатична, религиозна принципна последователност. Всъщност, дори и в най-елементарна последователност не може да бъде обвиняван, но това е друга тема. Човекът е бил практик и е реагирал, и писал, в конкретни ситуации по повод конкретни текущи проблеми и съответно е препоръчвал конкретни политики и действия. При промяна в ситуациите е препоръчвал други, често точно обратни, политики. И се е обосновавал теоретично.

Второ, свързано с първото, всеки цитат от Кейнс е почти безсмислен, и позоваването на него може да бъде много опасно, ако е изваден от конкретния контекст, в който Кейнс е казал или написал този цитат. Защото, ако бъде изваден от контекста и бъде приложен към друг контекст, то за този друг контекст Кейнс би имал друг цитат, често коренно противоположен. Така че, преди да говорим “Кейнс днес би препоръчал еди-какво си, защото еди-къде си бил написал или еди-кога си бил казал това или онова”, трябва да сме сигурни, че днешния контекст е идентичен с контекста на Кейнсовия цитат.

В този и два други постинга ще дам три примера, предшествани от малко уточнение. (още…)

През миналата седмица излязоха първите данни на Евростат за 2011 за показателя, който е считан за най-доброто приближение на материалния стандарт на живот - брутен вътрешен продукт на човек от населението по стандарт на покупателна способност. Разбира се, по стара българска традиция, единственият вълнуващ въпрос беше дали България продължава да е най-бедната страна в съюза по този показател.

Отговорът е да. И дотам. (още…)

След прекрасната дискусия тук и във фейсбук по темата, започнала от мое наблюдение за търговския баланс с Германия тук, продължена с малко повече подробности тук, разширена след публикация в Капитал в мой постинг тук, в главата ми започнаха да се оформят някои изводи, основният от които е, че с данните за външната търговия няма пълно щастие… (още…)

Преглеждах си аз в неделя сайта на Капитал, където с особен интерес прочетох материалите по темата за това какво става с износа, как той не само че имал структура на развиваща се страна, но и се бил изчерпал като двигател на икономиката. Тогава попаднах на първото каре под този материал, където авторът много акуратно, за което съм дълбоко благодарен, отбелязва, че в мой материал на блога на ЦЛС съм бил първият, който е отбелязал, че България има положителен търговски баланс с Германия. Не съм много сигурен доколко това мое отбелязване наистина е причинило “медийно брожение”, но любопитното идва след това. Авторът на материала продължава с твърдението, че “Предварителните данни към края на годината все пак показаха дефицит, макар и от рекордно ниските 297 млн. лв. при над 3 млрд. лв. през 2008 г.”

Понеже това твърдение се разминаваше с ползваните от мен данни, реших да проверя за какво става въпрос. И открих нещо интересно, дори интригуващо. (още…)